Ащанга практиката – трудна, лесна, неутрална или…
“Everyone can take practice…”е казал Паттабхи Джойс и този цитат обикновено е придружаван с дълги и обстойни обяснения как и защо. Но напоследък все повече и повече се обсъжда интензивността на практиката, като мнозина я обявяват за прекалено физически трудна, а Ащанга учителите – за много агресивни със съответните последствия (т.е. травми).
Заклетите Ащангисти (като мен) контрират, че нищо си й няма на практиката: практика като практика, а колко ще е трудна зависи от самия теб (обичайно обяснение). С други думи, практикуващите сами си докарват травмите като нещо не доразбирват за метода. Ако се движеха с повече осъзнатост, ако дишаха, ако използваха банда, дрищи…сигурно нямаше да има травми или поне рискът щеше да е минимален. Малцина дръзват да обвинят практиката или конкретна поза. Ако има нещо – винаги ученикът е виновен. Но за да бъдем честни, макар наистина ученикът да е единственият, който може да контролира какво се случва на неговата постелка, то и травмите не се пръкват ей-така от никъде.
И тук става въпрос за учителите и за тяхната роля. За да стане ясно, самата Ащанга практика – поне по учебник, където не се позволяват модификации –може да е брутална. Има доста силови движения като отскоци, повдигания, усуквания…Дори началната серия си е доста за един средностатистически съвременен човек без предварителен спортен опит и със слабо, сковано тяло.
Практиката наистина е голямо предизвикателство и наистина крие много рискове. Това не е „бабешка“ йога (както един приятел нарича ресторативната йога), нито комерсиализиран йога клас, който да погъделичка егото. Това си е сериозна йога и затова крие опасности. Може би някога, всеки е бил супер-осъзнат, фокусиран,смирен и търпелив, правещ само неща, дадени и показани от гуру. Може би някога никой не е искал да може повече асани, а всичко се е правило в търсене на истината за смисъла на живота. Но днес, повечето хора подхождат към практиката с мозъци, настроени към постижения, доказване, надмощество над другия, стремеж към слава и да си забелязан, желанието за изваяно тяло и физически фитнес….Все нормални неща за нашето време. Както са нормални и липсата на фокус, повърхностното отношение, неспособността да се отдадеш на нещо изцяло, липсата на дисциплина, непостоянството и нежеланието да си сериозен.
С други думи, практиката може да е същата, ама ние не сме. И тук вече опира до учителите и как се преподава тази иначе прекрасна практика. Не знам как преподава Шарат в Майсор, освен онова, което е споделял Дейвид (Робсън), който всяка година ходи и практикува в Майсор. А и Шарат си е Шарат, няма да го коментирам. Това, което е по-притеснително са останалите учители, които може би прекалено насилват учениците си, прекалено бързо им позволяват да напредват и т.н. И цялата Ащанга култура.
Самата аз не бих могла да кажа какво е „прекалено бързо“ или „прекалено рано“, защото опитът ми постоянно ме убеждава, че не може да се поставят нито срокове, нито граници. Но пак от опит знам, че да правиш Втора серия след само 2-3 години практика е опасно за болшинството от хората, влизащи в шалата. Дори ако привидно „я могат“. Не че не е възможно, но това изисква много опитен учител, който да прецени дали тялото е достатъчно балансирано и силно да поеме товара. За обикновения човек, 4-5 години на Първа серия е нещо в реда на нещата. Слава Богу, аз никога не съм била наранявана от учител. Нито от бившите си първи учители, нито от сегашния. Предизвиквана съм била, постоянно съм, но винаги с много мисъл за онова, което се случва с тялото ми и винаги с моето съгласие.
Ето например, въпреки възпаленото ми рамо, можех да се радвам на Маричи Д ежедневно, благодарение на Дейвид, който всекидневно ме питаше: „Ще пробваме ли днес?“ И аз успявах без болка, успявах там, където не вярвах, че ще мога. Така че, благодарна съм, че има “аджъстмънти” и съм благодарна на Дейвид, че ги разбира тези неща.
Но Дейвид е Дейвид. Има други учители, които доста грубичко нагласят – понякога без да разбират какво нагласят и без да могат да се ориентират в телата и умовете на своите ученици. Има и такива, които карат учениците си да се чувстват като „двойкаджии“, ако не могат това или онова, т.е. натискът да можеш е много голям. Не знам дали бих могла да вирея при такива учители…
Всъщност знам, че не бих могла, тъй като ама хич не обичам да ме принуждават, нито обичам кой знае колко да си давам зор. Имало е и такива учители, на които съм се доверявала, но…съветите им са ми докарвали проблеми. Е, разбира се, не може да се обвиняват и само учителите. Дори тези, които прекалено насилват учениците си го правят най-вероятно защото вярват, че така е по-добре, а и защото самите им ученици го искат. И да, понякога наистина е необходимо малко да се понатисне тук и там, за да има някакъв напредък. Въпросът е колко е достатъчно? И колко е в повече? Като че ли май много учители прекаляват. Много от тях са взели нещата прекалено насериозно, а после ученикът е виновен.
И о да, разбира се, че ученикът е виновен: „прекалено много его“, „правят си каквото искат…“ Да и това го има. Но все пак ние сме учителите и топката е в нас. Ако някой се нарани, трябва да помислим дали ние не сме причинили това и какво бихме могли да направим по друг начин, за да не се случва отново. В крайна сметка, „правилното усилие в правилната посока“ е нещо много сложно като идея и дори и многото опит не ни гарантира, че винаги сме прави. Например, едва ли е справедливо да очакваме учениците да знаят какво правят ако не им напомняме, особено в началото. Не знаят. И дълго време не знаят.
Практиката е много силно оръжие, затова действа, но като с всяко оръжие – особено опасно – то не бива да се дава в ръцете на онези, които хал хабер си нямат как да боравят с него. Ако позволим или очакваме неопитни ученици да знаят как да използват телата си, особено когато са сред други „можещи повече“, това е просто безотговорно. Има много неща, които могат да бъдат променени, за да е по-безопасна практиката. Като да се похвали ученик за това, че е избрал модификация, вместо да се напъва да направи позата, която не му се отдава. Да се отдава повече значение на вътрешното пътешествие, отколкото на външното постижение, защото именно там е реалният напредък. Да не се отнасяме към по-напредналите като към „готините“ в залата…Да имаме едни и същи правила за всички…Поне аз се старая да го правя в моята шала.
Така че, да, практиката си е такава, каквато е и да, тя е за всеки. Не е нито лесна, нито трудна. Позите оживяват едва когато човек започне да ги прави. Но е вярно и, че не всичко опира само до амбициозни ученици. След две седмици сред много Ащангисти откъде ли не, стигам до извода, че май цялата Ащанга-култура има проблем и той е, че много се държи всеки да стигне предела си още преди да разбира къде е този предел. Аз едва сега откривам къде е моят – и това след много години практика. Нещо повече – колкото повече практикувам, толкова повече ми се иска да го давам по-бавно. Да, със сигурност е трябвало още в началото да го давам по-бавно, но това не е грешка на моите учители, а моя собствена, от която съм научила и все още уча много. И в същото време, можела ли съм да избегна тази грешка предвид културата, която постоянно внушава „трябва повече“? Не се знае.
В заключение ще кажа, че Ащанга е прекрасен метод, който наистина работи и то много сериозно. Вярвам в силата му. Вярвам, че методът е съвършен. Ще продължавам да го практикувам и преподавам с много чиста съвест, защото практикуван правилно, методът наистина трансформира и тяло, и мисли, и душа. Но не вярвам в необходимостта да се насилваме на всяка цена, защото постоянно травмираното и болезнено тяло няма да получи цялата полза от практиката. Ще продължавам да го напомням и ще продължавам да обучавам учениците си в това – да не бързат и да се кефят на практиката си, независимо колко е напреднала тя и какво могат (или не могат).
Аз се кефя и ми се ще да се кефя до последния си ден. Така че, за къде сме се разбързали? Нали имаме много животи още да стигнем до Трета?
