Това ли е всичко?

Когато днес някой спомене думата “йога”, той почти винаги има предвид “физическо упражнение”. Уж всички учители по йога твърдят, че йога е духовна дисциплина, ама като отидете в някое йога-студио, пак правите пози. И пак позите са на фокус по социални мрежи, реклами и списания.

Разбира се, позите са си добър начин да се навлезе в йога, но те не са единственият път към познанието. Те са само страхотно средство да се поуспокои умът, за да е готов за медитация. Една от теориите за възникването на съвременната Ащанга (виняса) йога е, че е била създадена за поддържане на енергията на млади момчета. Друга теория пък твърди, че тази динамична практика е била “измислена” за хора като нас, които ходят на работа, имат семейства и социален живот. Трето мнение настоява, че Ащанга практиката е медитация в движение – поне, когато бъде доведена до съвършенство.

Може би и в трите теории има някаква истина, но е факт, че независимо от възрастта ни, когато стъпим на постелката за първи път, ние сме като деца. Не знаем нищо, но сме любопитни. Нямаме кой знае какви умения, но имаме енергия и ентусиазъм. С добър учител, всичко това може да се превърне в средство да се стигне до същината на йога. Понякога, дори само свързването на движенията с дъха е достатъчно, за да се тръгне по този път.

Няма нищо лошо в позите като такива. Дори напротив – те говорят на съвременния човек, защото такова е обществото ни, ориентирано към външните неща, включително физическата форма, добрия външен вид и моженето на разни физически неща. Тези неща са си сред ценностите на днешния човек.

И няма как да е иначе, след като от деца са ни натрапвали, че физическото здраве е най-важното, а западането на физическото тяло е краят на всичко.

Но каква е реалната причина да поддържаме тялото в добро състояние? За да го предпазим от стареене? Да излъжем времето и смъртта? Защо? Нима остаряването не е “крещендото на живота”, както някой го беше нарекъл? Не е ли това времето на най-голямата дълбочина, която бихме могли да достигнем? Нима не съществуваме, за да остаряваме? Нали не е възможно иначе? И защо не да остаряваме красиво и с достойнство? Да остаряваме и все пак да ни е гот. Да се наслаждаваме на процеса, както се казва. Да посрещнем по-зрелите си години с отворени обятия. Обсесията с тялото и правенето на пози е равносилно на опитите да не остаряваш.

да, позите нямат чак толкова значение, но според приетите правила в йога, човек е “напреднал” (или има “силна практика”, както е модерно да се казва за Ащанга практиката), когато може да сложи Олимпийските шампиони по акробатика в задния си джоб. Стойка на една ръка на ръба на пропаст? Това ти печели слава и те прави “напреднал”.

По всеобщоприетата логика колкото повече пози можеш, колкото си по-напреднал в йога, толкова си по-добър по принцип в живота. Способността да контролираш тялото си се приравнява на “добър човек”, “успешен човек”, дори “по-добтър човек от…”. И тук нещата се провалят. Издънват се. По-добър човек? Я, стига…

Да, да. Точно тук фалшивите ни критерии дават фира. Защото йога никога не е сравнявала никого с никого. Защото йога винаги се е стремяла да унищожи нуждата да се сравнява, склонността да се сравнява, да се слагат етикети, да се състезаваш, да очакваш резултати…Списъкът тук е доста дълъг. Защото всички тези неща означават едно – превъзходство. Превъзходството е усещането, че си повече от някой друг и желанието да си повече от някой друг.

Но колкото и пози да правите, надолу с главата, нагоре с краката или всичко оплетено на възел, рано или късно ще стигате до едно и също заключение: че няма поза или колиество пози, които да ви направят по-добри от някого друг.

Та, това с гонитбата за правене на пози си е мътна работа. Целта им далеч не е да станем перфектни. Защото, ние сме си перфектни и сме били такива винаги, а шрактиката на пози няма да промени това.

То това с тренирането на позите и тяхното усъвътшенстване е малко като да чешеш ухапване от комар. ще сърби, въпреки всичко. Не, не казвам, че не трябва да ни пука или че трябва да сме мърляви в практиката. Или че не трябва да се развиваме. Но да се наказваме с практика също не е добра идея.

Защото колкото и да с плоски коремите ви, колкото и напомпани да са раменете ви, посоката е една и съща. Когато тялото се изтощи от позите, умът замлъква. Когато всичко в тялото работи в синхрон, можем да чуем онова отвътре. Да, така е, но пътят на йога е подготовка за крайната истина, за неизбежния край след неизбежното западане.

Рано или късно, тялото ще спре да работи както е работило някога. Рано или късно, кожата ще се отпусне, мускулите ще загубят сила, ставите ще се сковат. Тогава какво ще остане? Тогава ще сме принудени да погледнем отвъд.  Тогава ще разберем колко безсмислено е била тази гонитба.

Практиката е необходима. Тя е нещо хубаво. Работата над тялото също може да е много удовлетворяваща, но всичко това няма нужда да е прекалено сложно или да бъде смисълът на живота ни. Не вярвате? Тогава седнете и останете така в тишина. Дори не трябва да седите с кръстосани крака. А и да седите не трябва, може да лежите, например. Но можете ли наистина да останете неподвижни? Как е дишането ви? Как е умът? Ще ли ви се да се побутвате, почесвате, говорите, да отворите очи? За какво мислите?

Може би за това какво ще ядете на вечеря. Или за спора с колегата в офиса. Супер. Значи сте хора, случва се на всички.

Та, да бъдем тук и сега е цялата фиософия на йога и смисълът на позите. Единственият смисъл на позите е бъдем свидетели тук и сега на побутванията, почесванията, нетърпението, задържания дъх, какофонията в главите ни. И ако позата е трудна, това може да ни убегне, а значи не е имало смисъл да се мъчим, нали?

И пак, позите са си важни, защото фокусът върху тялото и прецизността на изпълнение ни поставя в сегашния момент. Няма как иначе. Работата над позите носи удовлетворение и ни учи на много ценни уроци. И единият от тях е, че позите са само пози, а смисълът не се вижда.