По-малко е повече
Не знам кой е измислил минимализма, който сега явно е много на мода, но като че ли ми харесва. Идеята ми харесва. “По-малко е повече” е фраза, която съм чувала и много Ащанга учители да споменават. И да, идеята ми харесва и не само, че ми харесва, а и някак-си отговаря на всичко онова, което усещам (става въпрос за ПРАКТИКАТА).
Вчера попаднах и на статия от моя позната, която говори за “минимализма” и в Майсор…И като че ли всичко, около което се въртеше обучението с Дейвид Робсън от изминалата седмица също намирисваше на същия минимализъм. Статията на Роза Таляфиеро описва майсорските несгоди на няколко европейки: как всички правят много по-малко пози, отколкото са свикнали, защото ако си за пръв път в Майсор е задължително да изпълняваш само Началната серия, независимо какво си правил у дома. Как при следващо ходене—било то след месеци или години—трябва да изпълняваш серията до позата, която ти е дал Шарат (нищо, че у дома сигурно си пердашиш през останалите серии) и то дотогава, докато Шарат реши да ти даде нова поза, когато сметне, че си готов, което изобщо не включва само физически готов.
Това обаче не са никакви новини, защото така би трябвало да се работи навсякъде. Поне навсякъде, където се претендира да се преподава традиционна Ащанга йога. Никого не го интересува колко години клечиш в Матичи Д (един от препъни-камъните в Началната серия). На никого не му дреме, че нямаш време за ежедневна практика или още нещо. Щом искаш да продължиш с нови пози—трябва да можеш тази прилично…Но може би и да спреш да искаш. Каквото и да било. Ащанга йога наистина дава самочувствие, защото повечето виждат колосални резултати сравнително бързо—ако са редовни и консистентни. Но без необходимата психика, този уж бърз напредък може да те поведе в не съвсем правилна посока—като да решиш, че всичко знаеш и няма нужда да учиш повече. Или пък, че защото си надарен по природа, си много напреднал. Само учител с повече от 10 години практика може да разбере всички препятствия, които неизбежно изникват по пътя—и това далеч не са само стегнати мускули или липсата на сила и стабилност. 10 години и повече ежедневна работа си е доста както и да го погледнеш: ха, та повечето ентусиасти се отказват на втория месец, защото трябва да правят едно и същото!
Йога още не е започнала, дето се вика…Йога започва тогава, когато се сблъскаш със скуката, с умората, с апетитите си да напредваш, с егото си, което ще се чуди как и защо и накрая ще реши, че май няма смисъл. Но дори и оцелелите не са застрашени от всичко това—какви и не други “вълнения” на ума (ака егото) ни чакат по време на всяка виняса, всяко старо/ново движение, всяка практика. Всички тези неща ми минаваха през акъла, докато си се сополивех на постелката, чудейки се на шурналите от никъде сълзи. Не ми беше за първи път—обикновено на всеки курс оставям по една кофа сополи и сълзи, придружаващи разтварянето на егото ми. Малко по малко, стъпка по стъпка, виняса по виняса… Та след като се наплаках за тази година, още веднъж се възхитих на виняса—тя не само е най-прекият път от точка А до точка В (както казва Дейвид), а и най-прекият път да изкорени капризите ни, желанията ни, стремежите ни , прищевките, слабостите, егото, пристрастията ни…Ако искаш да вървиш напред, не може да мъкнеш този багаж със себе си. Когато разтовариш малко от него, откриваш дълбочината на практиката в банда, дъха, сливането на тяло, ум и дух. Както казва Паттабхи Джойс, “Йога е вътрешна практика, всичко останало е цирк”.
Така че, ако си мислите, че повечето винаги е повече ще сгрешите. В човешката ни природа е да искаме повече от каквото и да било и дори и в йога изобщо не сме имунизирани от това. Дори напротив. Дори, мисля си, Ащанга е “измислена” толкова атрактивна с пъкления план да ни постави пред наистина огромни предизвикателства, така че “негодните” сами да отпаднат…както всъщност и става. Като ащанги ние искаме повече пози, искаме да правим повече като бъркаме правенето на повече с това да сме повече или просто, за да доказваме нещо на някого или себе си. Но винаги когато се концентрираме върху количеството губим от качеството. Всъщност, отново искаме, искаме, искаме, и рядко се замисляме дали даваме.
Така че, следващия път, когато ви се прииска нова поза или нещо повече, вместо да се кахърите дали,кога и защо, замислете се дали давате 100% от себе си в тези пози, които вече правите, изследвате ли ги от всички възможни страни и във всичките им аспекти? Припомняйте си, че “по-малко означава по-добре”, по-малко означава шанс за съвършенство, а то—най-често—е в детайлите. “Бог е в детайлите” завършва статията на Роза, а аз ще добавя, че именно детайлите правят една поза ии движение съвършени— виняса е съвършеното движение, защото събирайки парчетата ни в едно цяло, тя ни насочва към Бог.
И (откраднато от интернет) -МИНИМАЛИЗМЪТ Е УВАЖЕНИЕ КЪМ ПРОСТРАНСТВОТО!
Практикувайте, какво друго?
