Не тялото е сковано, а умът

Днес една нова ученичка дойде при мен за първия си йога клас изобщо. Когато приключихме, аз я попитах:

• Аз: Как ти се стори?
• Тя: Мисля, че йога не е за мен…
• Аз: Ъъъ, ОК, нещо конкретно ли…?
• Тя: Ами, мисля, че първо трябва да се поогъвкавя…
• АЗ: празен поглед.

Сигурно на всеки йога учител му се е случвало. Новият йоги идва на един клас и вижда някой, който с лекота си залепва гърдите към краката. Новият йоги се опитва да направи същото, но едва стига до над коленете си….Новият йоги си мисли: “Е…ти йогата! Не съм достатъчно гъвкав за това.” Новият йоги се отказва от йога.

И макар всички да знаем уж, че йога не се интересува дали ще си опреш гърдите към краката, този сценарий се повтаря отново и отново. Физическата практика в йога е това, което е—просто една практика. Тялото се отваря и става силно с времето и—да, познахте—посредством практика, практика, практика.

Йога със сигурност на 100% ще подобри и гъвкавостта и силата ви (че нали това ви е привлякло към йога, к’во да се лъжем), но това изисква редовна практика за достатъчно дълго време (мисли няколко години). Телата на всички ни са различни и ще имат нужда от различно време, за да свикнат и да започнат да ни съдействат. Самият процес от точка А (където сме в момента) до точка Б (навеждане без охкане и пъшкане) Е практиката.

Нека кажа, че гръбнакът ми хич не е гъвкав. И раменете също. И когато започнах с йога, започнах с Ащанга. Гледах аз ония Маричита и си казвах: “ Е, няма начин някога да се усуча по този начин!” То аз си го казвах за повечето пози, но Маричи С (Д изобщо не споменавам) ме хвърляше в ужас– заради гърба и раменете, които взети заедно ми изглеждаха като Инквизицията на Новия век. Много години продължавах да си повтарям, че; “Не, няма начин АЗ някога да мога ТОВА!” Практикувах, практикувах всеки ден, практикувах дори, когато не ми се практикуваше. И си повтарях все същото. Старата песен на нов глас. Дотолкова си го повтарях, че позата като цяло все едно не беше част от практиката. Не съществуваше. Поне за мен.

И един ден се случи. Когато тялото ми беше готово, аз изведнъж се сетих, че има такова нещо като Маричи С (че и Д) и някак-си пожелах да ги пробвам. И се получи. Далеч от перфектно или кой знае колко комфортно, но страхът, че “гърбът ми ще се пречупи и ще си остана усукана на геврек” го нямаше.

Какво всъщност беше станало? Когато си дадем време да навлезем в практиката постепенно и позволим на тялото да се отвори със собствени темпове, подсъзнателните (или почти) страхове също постепенно се стопяват. Колкото повече укрепва тялото, толкова и страховете стават по-малко. Но именно подобни страхове – повярвайте ми—са най-трудите за преодоляване. И някъде там, докато те малко по малко се трансформират, започва йога. В оставянето. В освобождаването. Във връзката между онова, което става в главите ни и онова, което става на постелката. В онова, което си мислим, че можем и онова, което вярваме, че не можем. На постелката, но и извън нея.

Йога започва в онзи синхрон между онова, което тялото знае и мозъкът, който го контролира. Нашите тела вече имат всичко, от което се нуждаят (дори и за една добра йога практика), но мозъкът е онзи, който държи нещата в свои ръце и не позволява на това “всичко” да се прояви. Умът, който фиксира нещата като “негъвкави” или “не достатъчно силни”.

Дали става въпрос за “недостатъчно гъвкав”, “недостатъчно силен”, “недостатъчно добър за…” няма значение. Онова, от което се освобождаваме на постелките е негъвкавостта и сковаността на ума.

И да, понякога това идва ръка за ръка със залепването на гърдите към краката или Маричи С и Д. Но те изискват практика.