За ученето сам
Ще започна с това, че няма нищо лошо в това човек да учи сам. Да, мнозина от нас са започнали именно така и—нищо—научили сме се. Но…все пак ученето сам крие някои опасности и е добре да ги имаме предвид, когато останем без учител или просто ни мързи да си потърсим такъв.
На първо място, ученето сам може да доведе до доста грешки, които в резултат да предизвикат доста дискомфорт и болка. Това се отнася особено за съвсем начинаещи или незрели практикуващи, които подхождат без много да разбират всъщност въздействието на отделните пози и/или поредицата пози като такава.
Да, никой не разбира тези неща от самото начало и няма как да ги разбира или знае. Дори да е изчел стотици книги по темата. В началото, всички имаме много ентусиазъм и енергия за практика, но хал-хабер си нямаме за дълбоките структурни въздействия на това, което правим. Всяка серия от Ащанга системата има различно въздействие, което далеч не се изчерпва с “отваряне на тазобедрените за Първа, навеждания назад за Втора” и т.н. Тези неща се виждат с просто око, но те са на повърхността. При работа с опитен учител, който знае по-дълбоките въздействия на практиката, учениците ще бъдат спирани до някъде, няма да научават серията прекалено бързо, дори да я “могат”. Защо? Защото промените, предизвикани в тялото трябва да бъдат интегрирани в практиката. Изисква се време тялото да се преструктурира и промените да станат трайни.
Когато за първи път правим някоя асана, не само ние я възприемаме повърхностно, но и ефектът от тази асана върху нас също е повърхностен. Може да усещаме мускули, които не сме предполагали, че имаме, например или за първи път да усетим колко сме стегнати някъде. Но това е само първата ни среща с тази поза и като при всяка първа среща, впечатлението е от по-повърхностни неща. Тялото може още да не усеща новите модели на движение, камо ли да усеща необходимостта да интегрира отделните елементи в своята си структура. Ако останем с позата известно време, да кажем седмици и я изпълняваме всеки ден, нейните характеристики и елементи ще започнат да дълбаят в нас надълбоко, създавайки нови умения, нови модели и нови нервни пътища за контролирането им. Тези неща не стават бързо, но колко бързо стават е индивидуално. Тялото постепенно започва да разбира за какво става въпрос всъщност в конкретната поза, да включва наученото в начините си на движение и телодържане и едва тогава структурата започва да се променя, за да облекчи и подкрепи тези нови модели.
Много неща трябва да се променят в тялото, защото всичко е свързано: фасции, мускули, дори костите трябва да променят позицията си една спрямо друга, за да се случи промяната. Естествено, тези неща са възможни едва когато позата е повтаряна доста пъти—няколко седмици, а често и години—и то всеки ден. Промените в начините, по които нервната система контролира и координира нещата изискват много стимулация, премерена стимулация, редовна стимулация и време.
В края на краищата, телата ни са сложни като структура. Всички системи работят заедно и промяна в една от тях трябва да е подкрепена от промяна и в другите. Като си помислим колко са сложни самите ни системи и колко хиляди процеси се извършват в тях постоянно, няма как да очакваме някакви резултати бързо или без постоянство. Ако намесим и нефизическите аспекти на практиката, психологията, емоциите, мислите, страховете…т.е. и личността на всеки, нещата стават още по-сложни. Всичко това се координира, взаимодейства си, компенсира… Накратко, процесът на здравословно учене не може да бъде прибързван или насилван. Прекаленото много пози за кратко време не само че ще постави тялото в риск, ами и може да го изтощи ненужно. Прибързването ни дава неефективни модели на движение, които правят следващите пози трудни, но и изискващи много повече усилия от нас. Тук усилия означава по-скоро прекалено силна стимулация на нервната система, която изтрещява, защото не е готова за това. Мускулните трески и всеобщите болки са най-малкият проблем и те са резултат от неефективен метаболизъм, който да захранва мускулните усилия. Когато нервната система изтрещи се стига до загуба на фокус, натрупване на напрежение, проявяващ се в съпротивление на тялото и психиката, непрецизни и неконтролируеми движения, раздразнение и често—бърн-аут. Може и да не си даваме сметка за това и да продължим да работим в такъв режим дълго време, което си е предпоставка за наранявания, но и за отказване от Ащанга.
Друга опасност при ученето сам е да правим онова, което ни се отдава и ни е приятно и да избягваме онова, което не ни е приятно. Всеки има пози, които са му лесни и други, които са му огромно предизвикателство. Ако е сам, всеки би скипнал трудните пози и би правил друго. Напълно разбираема логика, но абсолютно контрапродуктивна в йога. Ако няма изискване да се минава на следващата поза едва когато си научил предишната, никога няма да научиш някои пози, а в Ащанга това би могло да е фатално, тъй като физически всяка поза подготвя за следващите. Когато работиш с учител, който те спира има и промяна. Защо? Защото именно това е стимулЪТ да се случи промяната както физически, така и психически. Когато се наложи да спреш донякъде, започваш по-добре да осъзнаваш някои неща и енергията, която би се изразходвала за нови пози отива за преодоляването на слабите места в практиката. Освен това, в спирането на учениците има и психология, т.е. това си е психологически трик, който учителите използват, но той е съществена част от метода.
Знам как действа и знам, че тези моменти са критични. Развива се търпение, развива се смирение и желание да разбереш по-надълбоко какво се случва, какви са ти реакциите срещу това какво се случва, както и защо са ти такива реакциите. Развива се и умението да работиш над каквото трябва, а не да се водиш от предпочитанията си. Едва когато имаш волята да работиш над трудните неща, ден след ден, без очаквания, може да се случи някаква реална трансформация. Защото ако нямаше такива изисквания, никога нямаше да вложим необходимите усилия да усъвършенстваме каквото и да било.И така. Най-добре е да научим практиката от квалифициран и опитен учител като добавяме новите пози една по една. Това би бил идеалът, защото този учител ще е минал по същия път и ще разбира динамиката и взаимовръзките с всичките им плюсове и минуси. Опитният учител ще е разбрал позите и ще е интегрирал техните елементи в начините си на движение, ще знае върху какво има да се работи във всяка поза и как да надгражда върху наученото постепенно. Опитният учител ще знае какъв е ефектът от позите както в краткосрочен план, така и в дългосрочен. Тогава опитният учител ще знае къде имаме нужда от повече време да смелим позите и къде е необходимо да се добавят нови пози и предизвикателства.
Методът е наистина гениален именно, заради начините, по които се преподава. Методът дава реални резултати пак заради начините, по които се учи. Методът ни помага да се развиваме без излишни травми, както физически, така и психологически, за да е пътят ни по-гладък и праволинеен. Методът ни предпазва от обичайните грешки, закодирани в човешката ни психика. Стига да го следваме. Затова практикуването сам си е хубаво нещо от време на време, но ученето сам може и да е опасно.
