За догмата и дисциплината
Итервю с Дейвид Робсън
Ако сте чели предишни мои писания за Дейвид Робсън или сте гледали негови интервюта в Ю-тубата, може да сте останали с впечатлението, че той е доста…стриктен. Консервативен дори. В практиките му често се чуват думи като регулация, рецепта, правила, броено дишане…Бързо ти става ясно, че по време на практика няма място за оправяне на коси или размъкнати потници, почесване тук и там, блещене наоколо и други подобни неща.
Дисциплина, дисциплина, дисциплина. Но—както ще се убедите след малко—голяма грешка ще е да решим, че Дейвид е някакъв догматик, кон с капаци. Всичко друго, но не и това! Този скромен учител е далеч от надутите, супер-дисциплинирани йоги, които те преценяват и осъждат от височината на своята стриктност. Подходът на Дейвид по-скоро е резултат от години работа на самия себе си в търсене на отговорите. Както казва Дейвид: “тялото е вашата лаборатория” и той е вложил доста работа над субстратте, с които разполага…
“В началото изобщо нямах уважение към йога, като се замисля. Но пък, сега си мисля, че сериозността, с която подхождаш към йога е право пропорционална на промените, които тя може да предизвика в теб”, казва Дейвид в едно негово интервю. Започнал с йога на шега от книги и съвсем нередовно, минал през Шивананда йога класове, преподавал Бикрам йога, за да стигне до Майсор—всичко, като че ли случайно. “ Попадаха ми разни книжки с различни пранаями и лесни асани, но изобщо не знаех, че хората се събират да правят йога заедно! Така, една моя приятелка ме заведе на първия ми клас по йога и не можах да повярвам, че има толкова хора на едно място и учител, който обикаля и говори…Влюбих се в усещането. Почти веднага започнах да ходя всеки ден на йога.”
А Ащанга? “Ходех на тази Шивананда почти цяла година, но приятелката ми тогава не искаше да ходи в това студио и ходеше на Бикрам на друг място. Тръгнах с нея и беше доста различно, но това ме накара да експериментирам и с други стилове, докато не попаднах на книгата на Дейвид Свенсън, по която първоначално започнах да уча Ащанга. Допадна ми, че практиката има флоу, допадна ми и предизвикателството. Е, в началото, разбира се, всичко се въртеше около асана, но усещах, че всичко има някакъв смисъл, макар и да не разбирах какъв. Поне имаше логика и някаква традиция. Оказа се, че смиреността, на която те учи практиката и сериозността, която изисква, беше онова, което търсех.”
И въпреки всичко, Дейвид признава, че едва на петата година ежедневна Ащанга практика му е просветнало… ”И така, четири години ходих до Индия, после се връщах в Канада и преподавах каквото съм научил там. Но едва на петото ми ходене в Майсор, осъзнах, че Ащанга е доста различна…Да, да, едва на петата година ми просветна, че силата на Ащанга йога е в нейната стриктност и че спазването на правилата е наистина важно. В момента, в който го осъзнах си казах “Ох…” В смисъл, сигурно съм бавноразвиващ се да го разбера едва след пет години, едва след пет години! Но в момента, в който го разбрах, практиката ми се промени, всичко се промени. Просто знаех, че трябва да я правя по този начин и знаех, че трябва да я правя всеки ден и най-сетне започнах да спазвам всички правила, които ми казваше Шарат…И в същото време осъзнах, че ако ще преподавам Ащанга, ще трябва да я преподавам както ми е показано, по правилата.”
Дали това е някаква кулминация? “Не бих казал, че е кулминация, защото все още уча, продължавам да уча, но май тогава ми изкристализира…Но със сигурност беше повратен, ключов момент в разбирането ми за целия процес, както и в умението ми да преподавам. Просто, не би имало логика да преподавам нещо, което аз самия не спазвам и че по-логично ще е да преподавам нещо, което знам, че дава резултат. А моят опит е, че тези правила наистина дават резултат. Дотогава преподавах някаква смесица от различни неща—виняса, асани, но някак-си хаотично, без истинска стабилна основа, без кой знае какъв смисъл…Което си беше ОК, но когато разбрах какъв е смисълът на техниката, тогава беше повече от логично да я преподавам.”
Този момент съвпадна ли с някакво подобрение в личната му техника и практика? “Не бих казал, защото изведнъж трябваше да спра да правя нещата, които ми харесват. Защото когато последователността от асани е стриктна, трябва да правиш, каквото трябва да правиш…Нямаш избор…С други думи, по-малко предпочитания и претенции. И така, постепенно, неща, които не можех да правя преди, поради ограниченията на тялото ми, започнаха да се получават. И това съвсем ме убеди. Защото явно методът работеше. Преди Ащанга, ставах по-добър само в нещата, в които по принцип си бях добър. Така е в повечето други видове йога. Подобряваш онова, в което по принцип те бива. Ащанга ме накара да застана лице в лице с нещата, в които изобщо не ме биваше, с начините, по които не бях в баланс. Но тези неща не засягат само техниката, а и практиката като цяло. Осъзнах, че ако зависи от мен кога да практикувам, това ще е от време на време, докато ако практикувам всеки ден, независимо дали съм в настроение за това или не, има повече баланс. И честно, най-добрите практики са точно когато най-малко ти се иска да практикуваш…Тогава се случват най-интересните неща.”
А какво му е мнението за догмата и дисциплината? Две думи, които плашат много хора… “Баща ми беше свещеник, но после напусна и се оженил за майка ми. Не съм възпитан като католик, но въпреки това, думата догма ми е добре позната. По принцип, тя означава правила, нищо повече. Но има и едно друго значение, което хората влагат в нея и това е вяра без доказателства. Често използвам думата, защото във всяка традиция има толкова много правила, които в началото може би изглеждат неоснователни, тъй като не разбира ме много-много. Но това са традициите. В началото ти се струва, че правиш някои неща, само защото са традиция. Но в правилата винаги има нещо повече…В традицията има сила, защото ти самият решаваш да я следваш, да я почиташ, независимо дали разбираш всичко или не. И после, някой ден, започваш да разбираш…Това е най-хубавото. И това донякъде съвпада с вярата, която е необходима за всеки духовен път…Продължаваш да практикуваш, дори когато се съмняваш. Да не се съмняваш би било странно… Щастлив съм с практиката си. В смисъл, наистина съм щастлив, че съм научен на тази традиция, защото тя е сторил много за мен. За мен, всичко, което ми се случва—всеки въпрос, съмнение, дори травма—всичко е част от процеса. Наблюдавам го и гледам как то се разгръща във времето. Но когато стане дума за догма, най-често опира до преподаване. Мисля, че през последните години успяхме да изградим силна Ащанга общност в Торонто, практикуваща традиционна Ащанга, но съм имал хиляди разговори, в които е трябвало да убеждавам хората защо са толкова важни правилата. Защото в началото наистина може би е трудно да се разбере защо трябва да практикуваш дори когато не ти се практикува. Като, щом е толкова трудно защо трябва да го правя? И като казвам трудно, нямам предвид предизвикателството, а трудно като в “спал съм само три часа, защо да ставам да практикувам?” или “имам и други задължения, защо практиката да ми става приоритет?” Дали не е в човешката природа да избира винаги по-лесното? Но пък, нали ако искаме трансформация, единственият начин е а правим нещо по-различно от това, с което сме свикнали? “Да, точно така. Вземаш решение, което е различно от предишните ти решения и после се придържаш към него дори когато си мислиш, че няма да можеш или всички около теб ти казват, че не си струва. Мисля, че за повечето хора свободата е слободия. Но в йога, свободата е нещо различно. Свободата е дисциплина. Свободата а си дисциплиниран е онова, което ни откарва на нови места. “ А как се справя с ученици, които не желаят а бъдат дисциплинирани? Сигурно има много такива, които се съпротивляват на дисциплината. Има ли начини тази дисциплина а не плаши толкова много? “Това му е хубавото на Майсор-стила, можеш а се справиш с всеки индивидуално. Така за всеки човек ще е различно. Някои хора имат нужда от убеждаване, други пък са гладни за дисциплина. В крайна сметка, мога а правя каквото си искам, за да направя Ащанга по-достъпна, но никога няма да е лесно. Дори обратното. Така че онова, което се опитвам да правя е да установя наистина лично взаимоотношение с всеки ученик и после да му предам онова, което на мен ми върши работа. Но и многото хора на едно място върши работа. Щеше да ми е много трудно да убедя някого, ако имах само един ученик в залата. Но хората сами виждат, че методът работи.”
В Ащанга се работи индивидуално с всеки. Как решава какво и кога да “даде” на учениците си и кога са готови? “В това е красотата на практиката—въпреки структурата, има много място за импровизация. Да, структурата е една и съща, но всеки човек е различен като тяло, психика, така че всеки има нужда от различни инструкции, за да разбере. Някои имат повече нужда от инструкции за фокус, на други ще трябва да им напомняш да не се престарават…В крайна сметка, наистина се опитваш а накараш всеки да направи едно и също нещо, но всеки тръгва от различно място. Така, ако един човек е на запад от центъра, а друг е на север, на този на север ще му кажеш а тръгне на юг, а на другия—на изток. И в вата случая искам те да стигнат до центъра. А психологически…трудно е, може би, започваш да говориш на техния език…”
А какви предизвикателства среща в собствената си практика? “Много е трудно да приемеш, че си ограничен в способността си да го правиш. В смисъл, Ащанга е за хора, живеещи нормален живот, а не монаси. Така че, правиш практика сутринта, а след това се опитваш да раздаваш от наученото на останалите. И има едно нещо…колкото повече практикуваш, толкова повече ти се иска да практикуваш повече…наистина, да навлезеш още по-надълбоко. Аз ставам в 3 през нощта всеки ден, практикувам, а после отивам да преподавам от 6 сутринта. Имам време за практика и я правя, ама…винаги времето е ограничено, фиксирано, а не колкото ми се иска. А практиката ми е както работа, така и службата към останалите. Обичам да преподавам, но това определено краде от моята практика. Практикуването и преподаването са две различни неща. Но пък да изоставя всичко и само да практикувам би било нарцисизъм. Така че практиката трябва да се изправи срещу живота, за да се балансира. Така че, за мен в момента, дисциплината е да прилагам йога в живота и да не позволя йога да превземе живота ми… А и (смее се), обичам бира, много обичам бира. Но в Ащанга имаме само лунните дни като почивни и те са само на две седмици по един…И когато дойде този ден, толкова съм уморен, че успявам да изпия само една бира преди да заспя…А много обичам бира. Предполагам, че това също е дисциплина.”
Някакви цели? Т.е., той може всичко, какви са целите му в практиката? “Целите ми постоянно се менят, но аз само ги наблюдавам. В Ащанга напредваш заедно с развитието на някакви качества, но това е само, за да те държи “вързан”. Винаги, рано или късно стигаш до някъде, където няма накъде повече. Това те поддържа смирен, но те поддържа и отговорен, обвързан с практиката. Винаги работиш над нещо. Във физически план, добре, мога да правя стойка на ръце, и какво от това? Добре, би било добре, ако мога и да си докосна главата с краката, и какво от това? Какво ще е следващото? И после продължаваш да гониш следващото, и какво от това? В тези неща няма нищо, те не водят до никъде. Но става въпрос, кое използваме за точка на фокус. Имам цели като да наблюдавам тялото си и какво има складирано в него, какво ще ми изпрати то днес, като да се отворя. Но наистина, най-голямото ми предизвикателство е фокусът. За мен това е най-трудното. Дори за пет дъха си е трудно. Какво да кажем за час и половина? Или два часа? Ще продължавам да опитвам….”
