Аз не съм травмите си
Случвало ли ви се е да се травмирате и като че ли не е достатъчно, да ви кажат: “Това няма да се оправи!”. Паднах на ръката си и китката ми е подута. Натъртване, мисля си, но дисталният край на лъчевата ми кост съвсем не е ОК. По него напипвам издатина, някакъв нов туберкул се е заформил там с единствената цел да ми пречи да правя свестни Чатуранги. И докторът ми казва: “О, може и така да си остане!”
Не е добра новина за един Ащанги. За миг светът се срива: забрави за летящи виняси, стойки на ръце и т.н. Забрави за снимки, демонстрации и всичко, което си запланувал! Дотук беше! Едва ли на някой му е било весело в такива ситуации. Десет дни иммобилизация и никакво подобрение. Новообразуванието си е там и все така пречи. Но десет дни без практика са много за един Ащанги. Прекалено много. Все щях да измисля някакъв начин да се справя, щом с рязано коляно измислих, това ли щеше да ме спре?
Екам, вдишвам, две, издишвам, трини– вдишвам, чатвари – не мога, китката не се сгъва дори и малко, камо ли на 90°, не мога да натисна, не мога да отскоча, не мога… В главата ми—само “не мога”. Не става, не мога, няма начин…
Но исках практиката си. Хубава, лоша, исках си я. Нали е за всеки, щом всеки може да практикува, значи и травмираните можем. Животът ми е минал под знака на несигурността, че не съм достатъчно добра, че другите са по-добри от мен, че няма да се справя, че ще ми се смеят, че няма да ме харесат…Тази травма изкара всичко това на повърхността. Сигурно, защото имах планове за нови неща, които изискват пълното ми присъствие и добра кондиция. За момент се почувствах обречена. Като че ли веки път щом решах да разперя криле, някой ми ги подрязваше, за да не си надавам гагата прекалено…И ето ти пак, и отново…
Травми на костите могат да отнемат от 6 до12 седмици да се възстановят като изискват иммобилизация. Макар да няма нищо счупено, традиционна Ащанга практика в този случай едва ли е най-доброто за китката ми. Някои ще кажат: ти си луда, изчакай докато ти мине. Но нали докторът каза, че може никога да не ми мине? Така да е… Чатвари—замижвам и пренасям тежестта си върху дланите. Китката боли, сълзи излизат на очите ми, но все пак някак-си се справям. Тежест малко по-назад, за да намаля ъгъла в китката и…май не е толкова лошо, макар че боли. Не съм за снимка, като че ли се движа в усмирителна риза, но се движа. Ок, Чатурангата е леко крива, предвид, че само едната ми ръка функционира оптимално, но всъщност, дори не боли кой знае колко. Панча—вдишвам, О! Гледащо нагоре куче…да, ще увелича навеждането по друг начин, да, става, не е перфектно, малко на една страна, но…
Продължавам да изследвам какво мога и не мога с тази ръка. Летящи виняси? Някои—да, други—някак-си. Хубавото е, че и в това “някак-си” има какво да науча. Да, къде ми е тежестта, как да я мръдна, за да съм стабилна и да имам силата? Седмица ад под небето. Новите комбинации от работещи мускули карат едната половина на тялото ми да е като в месомелачка. Спя с йога-блокчета под гърба, за да спя изобщо. Но ето че вчера се случи: първото повдигане и отскачане назад, въпреки китката, която си е все така подута и болезнена. Болката при това е почти минимална. Дишам, живее се и така. Няколко такива виняси, не всичките. Няма нужда да се изсилвам. И без друго вече съм насилила ръката си като съм застанала на постелката.
Мина месец от деня, в който се изръсих на леда, подпирайки се на ръката си. На китката ми не й пука, не се променя. А на мен, с всяка следваща практика ми се практикува повече. Защото мисля, че мога. И наистина мога. Без извинения. Пътят към изцелението понякога не е лесен. Има страх и това е нормално. Няма нищо лошо да си уплашен, когато нещо такова се случи. Това се нарича инстинкт за самосъхранение. Въпросът е дали ще продължим или ще го използваме за извинение.
Травмите наистина ограничават, но ограниченията са възможности, а не спирачки. Не можеш това, но пък можеш много друго. Ограниченията са в главите ни. В Ащанга практиката ни, ние постоянно изследваме своите ограничения, а всеки си има такива и без травми. Може да се наложи да правим нещата по друг начин, понякога—за дълго време или за постоянно. Но начин има, стига желание да има.
Да, аз не съм травмите си. По д….е, те не са една и две! Цял живот спорт няма да ми се размине лесно, а и като че ли и сега не обичам да си кротувам кой знае колко. Пак ще отида да карам кънки и ще се науча да го правя добре, пък ако ще още сто пъти да падна! И пак ще заставам на постелката всеки ден като “преди”.
Най-трудното май беше “ами какво ще кажат другите”…Кои други? На кого му пука? Няма други. Шат—издишвам и хвърлям едно око наоколо. Никой не ме гледа, никой дори не забелязва колко страдам…Всеки е със своите си болки, страдания и ограничения. Няма други, сама съм. Сапта, вдишвам и ми е кеф. Ашто, издишвам, така да е, допирам гърди към краката си.Нава, вдишвам и ми се иска да го правя още хиляди пъти.
Самастити. Жива съм.