Съвременният свят като пречка

Ние всички обичаме да си чешем езиците с теми като колкоднешният живот е ненормален, увреждащ ни, пък храната каква е, пък онова какво е…Говорим, философстваме, но всъщност никой не осъзнава колко сме повлияни от съвремеността. Бих казала дори, че не само сме повлияни, а сме и дълбоко обусловени, програмирани от нея. Ако искаме да развием поне мъничко духовност, трябва да приемем, че тази съвременност е голяма, огромна пречка пред духовния напредък.

Какви са проявленията на съвремието?

СЪВРЕМИЕТО КАТО МАНИАКАЛНА ДЕПРЕСИЯ

Маниакалната депресия е болестно състояние, описано за първи път от Аретей Кападокийски, лекар от 2-и в. от н.е и определено като психическо разтройство от Емил Крепелин, немски психиатър. В основата на маниакалната депресия стоят
противоположните състояния на силно въодушевление и дълбоко униние. Болните от маниакална депресия може да се люшкат от едното състояние в другото или да ги изпитват и двете наведнъж. Когато състоянията са крайни, болестта е известна като двуполюсно (биполярно) разтройство, а когато не са толкова крайни – циклотимия. Нека разгледаме това състояние от гледна точка на йога.

Манията по определение е “силно желание, прекален и интензивен ентусиазъм или интерес”. Това си е чист раджас. Депресията пък е “състояние на тъга или униние, намалена активност и сила, намалена жизненост” и това е чист тамас.
Как се проявява всичко това?

Ами ние, съвременните човеци, не обичаме да поемаме отговорност и в старанието си да избегнем поемането на отговорност, използваме въображението си до крайна степен, за да си спестим трудностите, свързани с поемането на отговорност. Мечтаем си за някакво щастие, за някакъв по-различен живот, в който всичките ни желания ще са удовлетворени, затова работим много (вярвайки, че все някога парите ще ни дадат удовлетворението), ръчкаме с
лакти и газим по пътя си хора, за да да станем известни (по същата причина) и какво ли още не. В крайна сметка, изпитваме огорчение, разочарование и песимизъм. И така, от една страна вярваме, че светът ни дължи нещо, защото сме особено важни (аз, аз, аз, хей свят, виж ме!) и отчаяно страдаме, когато не получим вниманието и признанието, което сме си втълпили, че светът ни дължи. В това е нашата маниакална депресия.

Огледайте се около себе си. Ще откриете толкова обезверени хора, защото желанията им не са били удовлетворени: хора, стаили дълбока злоба срещу останалите и света като цяло, разочаровани мечтатели, които се надсмиват над живота и подозират всички в гнусни мотиви.

Депресията не е от вчера. Още през 1973 г. тя е била обявена за водеща болест в САЩ с епидемични размери. Днес, тя е водещо душевно заболяване по целия свят. Явно има нещо гнило не само в Дания, а в самото мислене на съвременния човек.

Сега психолозите ще кажат, че депресията има две фази: явна и скрита. Явната е очевадна, но скритата е по-опасна, защото при нея човек действа и мисли по начини, които да прикрият депресията от самия него. Работохолизмът, прекаленото смирение, емоционалната сдържаност, стоенето встрани от света, зависимостите (от алкохол, дрога, сладки неща и др) са все различни маски, с които успешно се прикрива депресивното състояние. Настървеността да се постигне успех, да се надминат другите, въодушевеното и изцяло отдаване на каузи (дори и ако са добри) като да се спаси света, крайният идеализъм или религиозният ентусиазъм – да, да всичко това също е вид мания и като всяка мания тя е в страстта, раджас.

Според повечето психолози и психиатри, маниите и депресиите имат за корен ниската самооценка. Самата самооценка, според Сухотра Свами, автор на “Веданта психология” е вид “себереализация, защото предполага, че отвъд дарбите и ограниченията на човека, съществува сърцевина от осъзната неизменна личностна стойност, която не е с нищо по-висока или по-ниска от сърцевината на останалите човешки същества”. Самооценката се изгражда в детството и когато децата получават безусловна любов, тя е здрава, но когато детето усеща, че любовта на родителите му зависи от поведението, представянето и справянето му в живота, то развива ниска самооценка още в ранните си години. Но дори и със здрава самооценка човек може да има проблеми при сблъсъка си с обществото, защото самото общество измерва стойността на индивида по външни атрибути като пари, власт, красота, обществено положение или знания. Ако отхвърлим собствените си стандарти за усещането на собствената си стойност, за да покрием стандартите на обществото, ще страдаме дълбоко, макар и прикрито. Повечето хора са имено в такова състояние, но не го разбират, защото вниманието им е към осъществяване на онова, което преследват. Рано или късно, тази депресия ще се прояви – може би прекалено късно, когато дойде осъзнаването, че нищо от това е нямало смисъл, защото животът така или иначе си е отишъл, а ние сме го пропилели.

За жалост, това е положението с повечето съвременни хора, но още по-жалко е, че всяко ново поколение си мисли, че няма да е същото като предишното и че ще направи нещата различно, а в крайна сметка действа по същия начин и получава същите резултати. И няма как да е иначе.

Докато си мислим, че светът ни принадлежи, дължи ни нещо и че заслужаваме нещо, само защото ни има, няма как нещата да са по-различни, отколкото са били за предците ни. Докато гледаме на добрия живот като на свое право, докато си мислим, че имаме право на каквото и да било, нещата няма да са различни. Ще изживяваме същите разочарования, същите болки, същите неоправдани и неудовлетворени въжделения. Днес е много модерно да се говори за права, а какви са задълженията ни срещу “правата”, които получаваме?

АРОГАНТНОСТТА

Да, изискваме от света да ни ухажва, а нямаме никакви изисквания към самите себе си. Нямаме ни най-малко склонност да виждаме грешки в себе си. Винаги имаме право. Ако сме нещастни по един или друг начин, виновни са родителите, обществото, държавата…

Но животът е един и същ, независимо в каква епоха или държава живеем. Винаги ще има несправедливости, войни, близките ни ще умират, ние ще остаряваме…Каквото и да правим, колкото и важни да се чувстваме, материалният свят ще ни разочарова, защото няма да ни даде онова, което сме решили, че ни се полага.

Арогантността на човека еманира в комунизма. Най-вероятно, комунизмът е бил вдъхновен от мечтата за едно безкласово, бездържавно общество, в което всички ще са равни и всеки ще може да разгърне потенциала си. Със сигурност знам, че майка ми е вярвала в това. Майка ми е рускиня и е дълбоко нещастна, защото животът не е оправдал нейните очаквания, макар тя да е правила “каквото трябва”. Разбира се, комунистическите мечти се разбиват на пух и прах, когато се сблъскват с реалността – никаква свобода, а уравниловка, експлоатация, жестокост…Маркс заявява, че източникът на злото са собствениците на средствата за производство и революцията се обръща срещу тях. И като при всяка мания, има параноя, която се отприщва в Сталин, който виждал “врагове на народа под всеки камък, зад всеки ъгъл”. Колко  народ е измрял, колко животи са били посечени в тази параноя!

Но…нищо не сме научили от тези причинени от нас самите катастрофи. Плещим си за “нови” неща, но мисленето ни остава същото. Днес, нищо не е по-различно, само мечтаем по различен начин.

Ако всички тези хора, преки или непреки участници в световната история (ние включително) вярвахме в карма, щяхме да приемаме всичко, което се случва като естествени последици от онова, което сме вършили преди. Така думите, че “Ние сме господари на живота си” нямаше да са празни приказки и нямаше да звучат като ирония. Ако изучавахме Ведите, щяхме да знаем, че всичко малко или повече “греховно” е отклонение от санатана дхарма – Божественият вечен порядък на нещата и тогава щяхме да лекуваме това си отклонение според онова, което е казано във Ведите. “Според шастра”, казваше Паттабхи Джойс.

Но ние съвременните хора не вярваме в тези неща, не познаваме Ведите, не се интересуваме, а дори да ни попаднат в ръцете – не ги разбираме. Предпочитаме да вярваме на неща, които само въображението ни е сътворило, “нови” идеи, които обаче са същите откъснати от реалността мечти като някога…