Нищо специално

Колкото повече практикувам Ащанга, толкова повече осъзнавам колко изобщо не съм нито специална, нито нещо по-…

Като дете растях с усещането, че съм нещо по-различно от всички останали, най-вече заради руското ми потекло. По-късно, усещането за специалност ми даваха спорта, танците, работата по кораби. Но както се казва, човек и добре да живее се сблъсква с Ащанга.

Ащанга е метод и като всеки метод тя си има основи. Три са подпорите на Ащанга метода: дишането (което включва и банда), дрищи и асана. Тези три основи не са по избор. Независимо дали сте съвсем новак или вече 20 години се потите на постелката, трябва да използвате дишането, трябва да използвате банда, да контролирате погледа си и да работите над това позите Ви да са стабилни и комфортни.

От там нататък, след като сте изградили тези основи, можете да доизграждате каквото си искате. Може би предпочитате високи дворци с устремени към небето кули и практиката Ви е изпълнена със Стойки на ръце и други подобни впечатляващи неща. А може и да си изберете малка спретната къщурка, пълна с много топлина и уют, макар и не луксозна. А може и изобщо да не искате къща и практиката Ви да е като джунгла с много изненади.

Каквото и да сте си избрали, не е задължително то да остава такова вечно. То ще се променя, някъде ще има нови неща, някои други ще отпадат или като цяло ще събаряте къщата си и ще започнете от нулата. Стига основите Ви да са стабилни – дишането, дрищи и стабилна асана – имате безброй възможности. Но ако основата е халтава, все някога ще поддаде.

В повечето случаи нещата се разпадат бавно, незабележимо, докато нещо по-драстично не се случи и не може да бъде игнорирано. Здравият разум казва, че е безсмислено да ремонтираш третия етаж, ако основата на цялата постройка е рухнала или никога не е била стабилна. Каквото и да правите, нямате друг избор освен да се върнете към дишането, дрищи, асана.

Изграждането на стабилна основа може да звучи като клише, но е ключово за която и да е практика. И тук няма никакво значение кой какъв е. Никой не е достатъчно специален или по-така, че да може да прескочи и да продължи без основите. Дали си млад и гъвкав или на средна възраст със сериозно гръбначно изкривяване, бивш спортист или ходеща реклама на Мишлен, няма никакво значение. Няма никакво значение и дали ръцете са ти прекалено къси, за да можеш да правиш красиви виняси или задника дебел и ти пречи да се повдигаш с грация и лекота, или си бивш акробат, който си ги прави тези неща за разсънване.

Специални хора със специални обстоятелства има колкото са и хората по земята. Ако нямаме стабилни основи и не сме им посветили достатъчно време за да са неразрушими, все някога ще се срутим. Който практикува Ащанга от достатъчно дълго време знае, че практиката постоянно изисква от нас да работим над основата като я поддържаме и оправяме дребните пропуквания в нея ежедневно. Когато се нараним, ние често търсим причината в конкретната асана или самото нараняване вместо да се върнем към основите, да ги анализираме и да открием какво се е пропукало.

В болшинството от случаите, причината е там, в основите. Може би не дишаме и дъхът ни не е равномерен в части от движенията, може би губим фокус някъде и погледът ни бяга, асана не е стабилна. И като заговорихме за специалност, това е нож с две остриета. От едната страна са онези, които все „не могат“, а от другата онези, които „могат“.

Например, задникът ми е дебел и не мога да отскачам назад. Или краката са ми много дълги и не мога да си хвана палците като се навеждам. Прекалено съм стар, за да правя цяла Начална серия или да се опитвам да си кача крака зад главата. И какво ли още не.

Но каквото и да измислите, какво от това? И никога да не си качите крака зад главата светът няма да свърши. Какво значение има какво не можете? Винаги имате основите, така че каквото и да не можете, винаги има къде да се върнете. Нищо от Вашите специални оплаквания и оправдания не е достатъчно специално, че да пречи да практикувате Ащанга и да получавате максимума полза. Защото нищо от тези неща не пречи да опитваме всеки ден, да дишаме всеки ден, да се фокусираме всеки ден, да изграждаме стъпка по стъпка сила, издръжливост или гъвкавост всеки ден и изобщо да правим нещо, което ще ни отвежда малко по-нататък всеки ден.

Тези, които могат пък си мислят, че са специални, защото им се отдава. Навеждат се с лекота. Научават се да отскачат от първия опит. Нямат грам проблем с мостовете и дори си правят допълнителни упражнения, за да ги задълбочат. Може да не дишат, да нямат дрищи и още да нямат понятие от банда, но вече с лекота изпълняват Капотасана и Tic-Toc. Обичайните, основни неща вече не са им интересни, защото не са предизвикателство. Но в повечето случаи това са кули, построени върху пясък. Когато започнат да се рушат, ще трябва да се върнем към основите, ама едва ли ще ни се иска.

Малцина са тези, които имат търпението да започнат от нулата отново след като набързо изграденият им красив замък се срути. В такива моменти, болката не е само физическа, а по-скоро емоционална – болката от осъзнаването, че с нищо не си по-специален, а си като всички други. Който и да си, ще трябва да се върнеш към дишане, банда, дрищи, стабилна асана.

Днес мога по-малко неща, отколкото преди 13 години. И това бяха 13 години на постоянно и често мъчително връщане към основите. Всяко пропукване и връщане изтриваше по малко от моята ‚специалност“, от която днес не е останало нищо. Ако искаме да продължим, нямаме друг избор.

Няма никакво значение кой какъв е, за да се практикува Ащанга. Млад, стар, изпълнителен директор с бляскава кариера или нищо особено…Всеки може да практикува Ащанга йога. Но ако приемете практиката сериозно, трябва да знаете и да сте подготвени за момента, в който неизбежно ще осъзнаете колко изобщо не сте специални. Не сте нищо особено, нищо по-различно, дори сте банални и нормални. Но ако имате търпението и смелостта да го осъзнаете и приемете, а после и да ги преглътнете, ще имате шанса наистина да станете нещо по-специално.

П.С. Специални благодарности на Дейвид Робсън и Йелена Весич, както и на всички останали момичета и момчета при последното ми обучение, които ежедневно ме убеждаваха колко не са специални и колко всички сме нормални! Страхотна група със страхотни учители!