Сменете учителя, не йогата или на кого му хрумна това
Колкото по-популярна става йога, толкова повече и ние практикуващите като че ли искаме да си я окачим на гърдите като медал, за да обявим на всички, че ето –ние сме йоги, Ащанга-йоги, дори, по-така, нали…Не ни стига да си практикуваме скромно и да си се радваме на резултатите, а трябва да обявим на всеослушание принадлежността си към избраната от нас социо-йогистка група. Нашата йога-група, разбира се, е най-добрата. Нашето гардже си е най-хубавото.
Тъй като съм ходила тук-таме по света, да си призная, навсякъде е така. Йогите се познават по това, че…си говорят за йога. Постоянно. Единствено. Включително “голямата работа” в тоалетната, която—очаквано—е станала още по-голяма, благодарение на йога. Някой циник би казал традиция! Щото, ако сте ходили в Майсор (седалището на Ащанга йога), знаете, че там за друго освен за хранителносмилателния процес на практикуващите не се говори. Е, може би и за това на кого са му “дали” следващата поза, на кого са му позволили да започне втора серия…Но все пак, обработката на храната в стомаха в индийски условия, май била централна тема…Като че ли на самата Индия й липсва пикантност.
Но не за това ми е думата. Думата ми е за онези неща, които като че ли “традиционно” се обсъждат между йогите и се налагат като някакви стереотипи, нямащи нищо общо с реалността.
Да вземем травмите, например. Ако слушаш някои йоги, особено ако са Ащангисти, ще останеш с впечатлението, че йога е някакъв тормоз, късащ сухожилия, усукващ колене, прищипващ нерви…Или е измислена от тайното сдружение на чакръкчиите по света, за да си генерират сигурна клиентела. Но истината е друга. Аз лично, за толкова години, нямам нито една травма, причинена от йога. Друг е въпросът, че на много места йога—и Ащанга включително—се преподава просто…калпаво, лошо, некомпетентно. Тя болката си боли. Никой не обича да го боли. Но когато инструктор те кара да правиш неща, които незабележимо те нараняват—софтли, дето му е думата—или по принцип смятат болката за някакъв странен признак за духовно пробуждане…Та, ако някой е попадал в ръцете на такъв псевдо-учител, тогава травмите са обясними. Но да се твърди, че Ащанга йога е свързана с много травми—моля ви, сменете си учителя, а не йогата.
Друга тема е, че самите ние обичаме да се нараняваме. Да, да. Тя болката си боли и не е приятно, но цялата тази амбиция да направим позата, да напреднем, да покажем колко можем не е нищо друго освен често вървене против себе си и само-наказание. Като че ли не сме чували за яма и нияма, за ахимса и ненавреждане…Вместо да позволяваме егото да надделее и да продължаваме да дърпаме проклетия крак, за да го качим в Лотос, можем просто да приемем онова, което сме в този момент и да бъдем щастливи от това. Но да, може и да не сме чували за тези неща. Тогава—сменете си учителя, който не ви е говорил за това, а не йогата.
А, като казах “храна”’ по-горе се сещам…Ама вярно ли, че ащангистите не вечеряли? Щото това беше другата популярна тема след травмите и тоалетната, поне в едно мнооооого популярно и мноооого голямо йога студио, пренаселено с мнооооого редовни и дългогодишни ащангисти. Да, бе, и аз уж се занимавам с Ащанга, ама вечерям, и още как! И практиката ми хич не страда от това. Щото пробвах да следвам този странен съвет от вживели се в ролята на съветници практикуващи. Да не ям вечер. Да не ям след 18 часа. Ама като ставам по тъмно и класовете ми са до късно вечер, изборът ми е да ям много рано сутрин като компенсация за вечерята (но пък нито личната ми практика, нито стомахът ми не дружат с обилната закуска сутрин), или да си изям вечерята преди 18, когато започват класовете ми, което също е абсурдно според храносмилането ми. Други си лягат късно и сигурно, горкичките, умират от глад, следвайки тези съвети…А аз дори пробвах изобщо да не ям за по-лесно. Ама и това не хвана дикиш. Цялото ми същество—тяло и дух—иска да яде вечер. Вкусно. И достатъчно. И е мноооого щастливо с това. Когато попитаха Дейвид (Свенсън) за храната, той просто отговори: яжте така, че да не ви пречи на практиката, това е единственото правило. А “Хата йога прадипика” казва: “Прекаленото вкопчване в правилата е пречка по пътя за йога”, макар самата тя (прадипиката) да дава препоръки за храненето на йогите. Аз лично вярвам в думите на Гуруджи “Практикувай и всичко ще дойде”, щото ако практикуваме ежедневно, отдадено и eнтусиазирано….изборът, честотата и количествата храна се регулират от само себе си. Но някои хора явно обичат да си измислят странни правила, за да са по-така от другите. Та, ако сте го чували това, че практикуващите йога (особено Ащанга) не ТРЯБВА да ядат вечер, не е вярно. Яжте, когато сте гладни и си сменете учителя, който иска да ви направи маниаци на тема храна, а не йогата.
О, а какво да кажа за това, че всеки сериозно практикуващ трябва да стане отшелник? Че йога те откъсва от другите хора, прави те самотен, и дори трябва съвсем съзнателно да ограничиш контактите си с други хора…Да ви звучи познато? Че йога те кара да се забавляваш по-осъзнато и да подбираш по-качествени приятели и среда – съгласна съм. Става. Като по-млада обичах дискотеките, заведенията, шума и данданията около мен, дългите безсмислени разговори и купони по цяла нощ. Сега наистина това ми трепе нервите, но не йога го е причинила, а здравият ми разум – надявам се – житейската мъдрост. Що да правя нещо, което не ми е интересно и не ми е приятно? И в същото време, благодаря, имам си приятелите, с които достатъчно си купонясваме…приятно. Ако някой, обаче, ви внушава, че трябва да се откажете от приятните за вас забавления, заради йога, сменете го. Този, дето ви ги казва тези неща, не йогата.
А ето и нещо, което не бях чувала преди: Ащангистите били самовлюбени и вманиачени във външния си вид. Че познавам такива—познавам. Ама те са изключение, а не правилото. Всъщност, за външния вид, поне в йога, правила няма. Йога ни помага да се харесаме и обичаме такива, каквито сме. Щот’ проблемите ни, май, идват все от това неприемане на себе си и искане да сме нещо друго… Ако вашият учител ви намеква, че трябва нещо да промените във външния си вид—сменете него, учителя де, а не йогата или външния си вид. Външният ви вид може и да се промени, ако практикувате, а може и не. Но това не е целта на йога, а и на кого му пука?
“Ащангистите се подиграват с другите видове йога” ми каза онзи ден един познат-друговерец (ака практикуващ друг вид йога). Така ли? Много по-често ще чуете представители на уж ”традиционна” или “класическа” йога да сипят хули срещу Ащанга—включително че не била традиционна, че никой в Индия не е чувал за Ащанга, че е силова, рискова, не за всеки…Но всеки си говори каквото иска и си носи отговорност за думите. Нека не си правим изводи за цялата гора по едно единствено дърво. А и практиката говори вместо нас. Другото е хабене на думи и енергия.
И най-абсурдните твърдения—естествено ги оставих за десерт—са, че целта на Ащанга йога е да научим сложни пози. Ако сложността беше самоцел…Щяхме да започваме със втората или третата серия, щяхме да прескачаме Сурия намаскар, да клечим само в Титибасана и много други неща. Сложността си идва постепенно, защото човек се развива, изследва потенциала си, учи се да приема и предизвикателства, и ограничения…Не разбрах…каква е причината да не се развивам и да не използвам потенциала си, па дори и този потенциал да ме доведе до сложни пози? То в Ащанга най-сложното е да дишаме, ако питате мен…така че хайде да сме реалисти.
И още нещо. Ако някой се е докоснал до Ащанга йога наистина, ще знае, че няма нито лесно, нито трудно или сложно. Нещата са такива, каквито са. Ако вашият учител ви втълпява, че смисълът на Ащанга е в нейната трудност, или че ако не можете Маричи Д не ставате за йога, или че има нещо лошо в това да се стремиш към най-доброто, което можете да сте…сменете го, учителя, а не йогата.
Има, разбира се, и други отнякъде наложили се митове за Ащанга, разпространявани из йога-пространството по света и у нас. Ще се сетя за тях и – естествено – ще пиша.
Какви са вашите митове? Какво си мислите че е или не е Ащанга? И МОЛЯ ВИ—Ащанга няма нищо общо със щанга…
Хайде на практика!
Ом Шанти!
