Отново за науката и Ащанга йога
Когато водя семинари или някакви обучения, винаги започвам с това как би изглеждала Ащанга йога в един идеален свят. Имам предвид, ако всички бяха смирени ученици, идващи да учат йога, а не да ваят перфектни тела; ако нямаше конкуренция и не се налагаше да видоизменяме и опорочаваме йога, за да си пълним залите…В този смисъл, по д…е,нали не си мислите, че всичко опира до хващането на ръцете във Маричи Д или Капотасана?
В един идеален свят, часовете щяха да са Майсор с 1-2 водени практики тук-таме по преценка на учителя. Първо щеше да се учи дишането и Поздравите към слънцето, както и финалът на практиката (трите завършващи пози). Е, и после почивка в Шавасана. Това щеше да бъде практиката Ви няколко дни или седмици, дори може би месец. Когато вече се чувствате комфортно с тях и най-вече , можете да дишате без затруднения там, движите се в синхрон с дъха си, усещате дъха си, не напъвате толкова, че да загубите дъха си…с други думи, когато сте вече уверени какво точно правите, сте готови да учите повече.
Тогава ще започнете да учите следващите асани, може би една по една – по една или максимум две на седмица. Не се оглеждате какво правят другите около Вас и не се сравнявате с тях. Не се състезавате. Оставате концентрирани върху това, с което работите. Знаете необходимите модификации, не роптаете, че все още нещо не Ви се поучава, за Вас няма значение колко напред в серията сте, колко са стегнати тазобедрените Ви стави или че ръцете Ви са къси. Следвате дишането си, правите си практиката, колкото толкова. О, да, това е всеки ден. И ето че след известно време имате пълната серия. И дори може би минавате на следващата серия.
Но всичко си е същото. Дишате, учите позите една по една, като не напъвате и сте търпеливи. Дишате, чистите се, освобождавате напрежение, ставате много силни и гъвкави, но разбира се, това не Ви вълнува, защото това е суета. Чувствате се по-добре, по-щастливи, по-леки, по-енергични, по-уверени. Никой не Ви внушава как би трябвало да изглеждате в дадена поза, не Ви насилва, не Ви кара да се чувствате длъжни да постигате каквото и да било.
Може би в някои шали по света е именно така. Но, реалността е друга.В едно студио наскоро видях следното послание в рамка: „Ученикът не е важен, важна е традицията!“ Това може би има някакво гениално значение в свещените текстове, но извадено от контекста и закачено на стената на студиото малко ме смути.
Като учител, аз винаги съм уважавала учениците си. Гледала съм на всеки един като на уникално същество, с уникално тяло. Опитвала съм се да знам и вземам предвид какво се случва в животите им, какво се случва с тях. След това интегрирам тази информация в подхода си към тях. Да, това не е много лесно, когато учениците идват спорадично на практика и не са консистентни в посещенията си, но важното е, че всеки изисква по-различна работа, по-различен подход физически и психологически.
Ащанга системата е предназначена за индивидуална работа с всеки един човек. Спецификата на техниките, ученето, прогресирането са съобразени с тази индивидуална работа. Сериите са си серии, но те трудно биха били научени в масовите групови класове. Затова в груповите класове се прескачат асани, от което страда цялостният ефект на системата, заместват се асани с други, понякога имащи съвсем различен ефект, дори не се учи дишането, защото…ами то си е индивидуално и няма място в групов клас.
Но груповите класове са отделен въпрос. Тук мислите ми се въртят в друга посока, а именно менталната ригидност, с която се преподава Ащанга йога днес, което води до заличаване на индивидуализцията и натикване на всички в една и съща кутия. Т.е. Ащанга, преподавана като някаква религия, зачитаща уж „традицията“, но незачитаща индивида. Ащанга такава, каквато никога не е била.
И именно манталитетът превръща Ащанга в религия. Казвам това с чистата съвест на човек, който не е спирал да учи – с учители „от традицията“, учили както с Паттабхи Джойс в началото, така и с Паттабхи Джойс по-късно, и с такива, учили с Шарат. Трябва да кажа, че всички са прекрасни по техен си начин, но пък и на мен ми е даден акъл, за да разсъждавам…
Та, днес към Ащанга йога се подхожда в голяма степен като към някаква религия, защото прекалено много значение се отдава на системата и се забравя за ученика като жив човек. Много съвети съм чула, които са против здравия разум и дори против науката…В края на краищата, определението за религия е вяра в нещо, което няма нужда от доказателства, за което дори няма доказателства.
И така. Без да оспорвам някои от неписаните „закони“ в Ащанга, за които и Паттабхи Джойс и Шарат навярно си имат основания, трябва да съм честна, че за много от тях няма никакви доказателства нито в шастрите (древните учения за йога), нито във философията, нито в науката. Няма дори и свидетелства, че така се е правило от дълго време. Най-общо казано, Ащанга йога днес изобщо не се преподава така, както е била преподавана през 30-те, 40-те, 80-те или 90-те години на миналия век. Някои от подходите в днешната Ащанга са вече доказани от науката, но други? Да вземем т.нар. маркери за напредък. Всеки попрактикувал малко Ащанга бързо научава за Маричи Д или Мост отгоре… Но нито в един йогистки текст от древността нищо не пише, че ако не можеш да си хванеш ръцете в Маричи Д не можеш да учиш други пози. Същото важи и за останалите gate-keepers, както ги нарича Дейвид Робсън.
Сега, аз разбирам, че имаме нужда от някакви маркери, нещо като ориентир кога сме готови да продължим напред, но все пак всички тези ориентири са си само ориентири. В никакъв случай не искам да проповядвам да се правят асаните хаотично, без да се следва последователността, нито търся извинение за прескачане на асани или подбирането им според настроението и предпочитанията. Съвсем не, защото в последователността има много логика и с оглед въздействие върху вътрешните органи и системи, и като подготовка на стави и мускули, и като развиване на чувствителност, и дори работа върху чакра-системата, ако щете. Но все пак, нима хващането на ръцете в Маричи Д е чак толкова определящо дали ще можем или не нещо друго?
Чувала съм за хора, които години наред не могат да се “вържат” в това нарочено за препъни-камък Маричи Д и не им се позволява да вървят напред. Това не е ли абсурдно? Ще ми се да възкликна O, santos cojones! Щото много кохонес се иска да не се откажеш, да останеш с метода при такива драстични правила! От друга страна, можеш привидно да следваш правилата, докато си с някой учител, а после вкъщи тайничко да си правиш каквото искаш, което пък подкопава някак-си дисциплината и цялата идея да имаш учител…Кой е напреднал в случая? И какъв е критерият, моля?
За сведение, Паттабхи Джойс дори не е преподавал Маричи Д, но я е включвал след като е била научавана цялата начална серия, и то само за някои ученици. Това свидетелстват и Нанси Гилгоф, и Дейвид Свенсън. А днес, тя – Мари Д – е пазителката на “системата”! Хайде, де!
Опарила съм се и от двете крайности. Едната така и не ме научи да си хващам ръцете в Маричи Д, но пък ме докара до бърн-аут. Другата крайност развихря егото, като подсъзнателно дава позволение да не си дисциплиниран. Явно има нещо гнило в тези маркери за напредък и гнилостта е не в самото им съществуване, а може би как ги използваме и че ги приемаме за закон без да мислим.
За мен, много по-добър ориентир за напредък е поддържането на стабилно дишане по време на практика. Усещането,че си загубил връзка с дишането, че си се напънал повече и задържаш дъха, че си се отнесъл и дъхът е загубил ритъма и дълбочината си…Други маркери са фокусът, побутването и донагласянето в пози, хилядите дребни движенийца, които правим, за да се разсеем като постоянно оправяне на коси, фанелки и клинчета, озъртането, бъбренето и неспособността да интернализираш целия процес…Какво си мислиш по време на практика? Нима атлетизмът на повърхността е толкова пряко свързан с хаотичността на мислите? Или пък задължително поражда сатвически мисли? Нима не е възможно да си стоиш вързан в Маричи Д, а да си мислиш как си надцакал и си по-добър от комшията по постелка? „Напредналият“ йоги ще си мисли само за дишането и банда, ако питате мен, с вързани или не ръце.
Перфектната външна форма е друго нещо, което малко ме смущава. Че има изисквания за всяка поза – има, но си имаме и анатомични ориентири за тях. А напъването да се постигне някаква перфектност външно, на всяка цена, без да се вземе предвид структурата на тялото или различията в устройството на ставите? Най-малкото е неразумно, да не кажем – доста рисковано. А и никъде в древните текстове не се говори за идеална външна форма. Ако има някъде картинки и снимки – то никъде няма перфектни асани, не и както ние разбираме формалното съвършенство. Но дори да се опитате да го копирате…от опит ще Ви кажа, че рано или късно ще се разочаровате. Защото дори да постигнете това съвършенство, рано или късно и Вие ще остареете, и Вашето тяло ще тръгне да запада. А ако вече не сте в първа младост, стремежът да изглеждате като някой 20 годишен е малко комичен.
Освен това, струва ми се, че този линеен подход на преподаване на Ащанга силно ограничава. Под линеен подход имам предвид „правилото“, че първо научаваш перфектно Началната серия и после продължаваш с втората и т.н. Колкото и разумен да е този подход, все пак догматичността не върши работа. Така линейно може би е подходящо за съвсем начинаещите с малко опит или практикуващите спорадично. Но за един отдаден практикуващ, който ежедневно практикува от 5 години, най-вероятно ще е доста неефективно и спиращо развитието да не започне да учи следващата серия, защото все още не може да прави Мост отгоре. А какво става с тези, които по редица причини никога няма да направят Мост отгоре?
Асаните в Ащанга йога не следват принципа от лесно към по-трудно, а са подбрани според въздействието им върху органи, системи, нервна система. Нима ежедневната, сериозна, дългогодишна практика не е подготвила нервната система за „по-дълбоките“ навеждания на Втора серия? Не мисля. Самата аз не мога Мост отгоре (и като че ли така ще си остана), но това по никакъв начин не ми пречи да уча по-дълбоките навеждания от Втора серия без да ме уврежда. Дори работата над тези по-дълбоки и „напреднали“ пози ми помага с дребните пропуски от Началната серия. Разбира се, тази работа си дойде след почти 10 години само Начална серия, но това е друг въпрос, а и си мисля, че много, прекалено много чаках.
Някога, Паттабхи Джойс е преподавал Началната и Втората серия на първите си ученици наведнъж. Защото тези две серии са били предвидени да се балансират една друга. И макар днес ние да сме много по-сковани, нехайни, несериозни към практиката си и йога, и макар да има нужда от повече предпазливост, все пак прекаленото вкопчване в т.нар. правила рано или късно ще спре да е стимул и ще започне да пречи. Добре е наистина да разбираме какво се случва и да вземаме хиляди други фактори предвид, за да знаем кога е моментът, в който може, какво може и кога не може.
По същия начин, някои по-млади практикуващи и също по-млади учители се вманиачават в продължителността, интензитета и честотата на практиката. Внушава се, че практиката трябва да е всеки ден час и половина, всеки ден много интензивна. Но това също не е „традиционно“, нито има научна основа. Това дори, в крайна сметка, води до загуба на постигнатото. Представете си да имате две деца, или да ходите на нормална работа и да си втълпите,че всеки ден практиката трябва да е два часа изцеждане на макс? Едва ли ще оцелеете дълго и физически, и психически, и емоционално. Разбира се, има дни, може би цели периоди, където час и половина дневно ще Ви зарежда, но ще има и такива, където ще сте способни само на Поздрави и нищо друго. Всъщност, практиката би трябвало да обслужва ежедневието ни, а не да ни кара да й робуваме (тя и без това си иска много от нас). От всичко гореспоменато, вярно и реално е единствено, че практиката трябва да е ежедневна. Но всеки ден интензивна, с нарастваща интензивност и продължителност? Моля Ви, нека бъдем реални.
(Като магистър по Спортна педагогика ще спомена, че в спортната наука си има неща като периодизация, манипулиране на честотата на натоварванията, интензитета и т.н. за постигане на желания резултат. С пре-трениране резултати не се постигат, но и с раз-трениране също. Което ще рече, че всичко трябва да е премерено, за да има стабилен прогрес). Как да използваме тази „научна“ мъдрост в практиката си ще пиша друг път.
В същия ред на мисли са многото виняси за някой, който все още няма силата и издръжливостта. Многото повторения на нещо силово не води до повишаване на силата, а точно обратното. Вместо броя виняси да се увеличава постепенно с нарастване на издръжливостта, много начинаещи започват прекалено бързо и рано да правят всички преходи. Оттам може би и честите оплаквания за възпалени рамена, болки в гърбовете или като цяло умора от практиката. За да станем силни, се искат по-малко повторения, но с повече тежест. Което ще рече, че вместо много калпави преходи е по-добре да се направят само някои, но максимално прецизно, с максимум внимание да се повдигне тежестта на тялото, да се усети центърът на тежестта и т.н. Наистина, има ли полза от калпави виняси, които не тренират абсолютно нищо, освен да претоварват ставите? Има ли полза от този динамизъм, ако не може да се поддържа синхрона с дишането? Има ли полза от това темпо, ако то ни изтощава, разсейва, дразни? Отговорът е „не“ и на трите въпроса.
Вместо това, защо не насочим вниманието към реалното значение на виняса, което означава да „поставям по определен начин“? Защо не обръщаме повече внимание как влизаме и излизаме от която и да е асана, което включва дишане, мускулни действия, стабилизация, иницииране на движенията, дрищи? Виняса означава да се оставим на дишането, да се подредим и движим в една и съща посока с дишането. В Ащанга йога, цялата практика е виняса, защото в основата си практиката е практика, насочена КЪМ ДИШАНЕТО, а оттам и състоянието на медитация.
Ащангистите често споменават Паттабхи Джойс, който пък често цитираше какво е казал Вяса: „О, йогине не прави асана без виняса!“ Вяса е имал предвид, че дишането е водещо, а че много ащангисти го използват като оправдание да правят много отскачания назад и напред е друг въпрос.
Не се чувствам комфортно и от мисълта, че днес Ащанга се преподава еднакво за всички. Поредицата си е поредица и в нея има много логика.. Дори може да се обясни научно. И да, последователността трябва да се следва и да, не е добре да се прескачат асани, нито да се правят само онези, които ни се струват привлекателни или полезни. Но ние не сме еднакви и със сигурност повече резултат ще има, ако някои асани се заместят с други, имащи същия ефект или когато е необходимо се включат упражнения, които да разработят дадена става или движение. Фанатичното следване на последователността без да се мисли дали е изпълнимо, без оглед на типа тяло, възраст и другите неща не е някак-си част от методите на йога.
Да не говорим, че жените би трябвало да практикуват по-различно от мъжете. Все пак, мъжете имат повече мускулна маса и са по-издръжливи, а ние искаме да сме като тях. Паттабхи Джойс е обучавал и жени, но самите те казват, че за тях подходът е бил различен (Нанси Гилгоф, Кристина Каритину). Днес жените са наравно с мъжете и може би затова Ащанга привлича жени с мъжки структури на телата повече. Тези жени наистина бързо започват да правят всичко, което и мъжете умеят, но къде оставаме другите жени с женски фигури? И дали мъжкият подход към практиките няма да ни направи мъже, като стимулира в нас мъжки качества?
Това съвсем не означава, че жените нямат нужда от сила, но трябва да подходят към силата по-интелигентно. Жените трябва да се научат как да разпределят и балансират тежестта си по друг начин, вместо да се озорват в по-силовите пози и как да бъдат меки в седналите пози. Това означава ли, че жените никога няма да научат някои от толкова привлекателните „силови“ асани като някои баланси на ръце и по-сложи преходи, изискващи също баланс и контрол над тежестта? Разбира се, че не. Но има различни подходи как да се учат и как да се изпълняват тези неща. И ако една жена с мъжка структура на тялото ще научи с лекота Маюрасана с изпънати крака, то жена с женствени форми (които не е задължително да се променят от Ащанга), защо да не го изпълнява с крака в Лотос, което ще облекчи носенето на тежестта? Но най-важното е, че нищо не би трябвало да се превръща в самоцел.
По същия начин, подходът би трябвало да е по-различен за хора, които цял ден седят и да кажем спортисти. Тези, които седят по цял ден в офиса имат нужда от повече интензивна работа, но хора, работещи с натоварване на телата си ще се претоварят от такава интензивна практика и ще имат нужда от практика, която да ги възстанови. Ащанга йога може да бъде и двете, зависи как се практикува.
Ащанга йога е предназначена да се практикува ежедневно, като всяка йога всъщност. Йога като ментална и телесна дисциплина би трябвало да е ежедневие, а не нещо, на което „се ходи“, както правим днес. (Това че днес “ходим” на йога като на каланетика също е отделен въпрос).
Изхождайки обаче от същината на йога, което предполага ежедневни усилия, практики и занимания, йога – и Ащанга също – не би могла да бъде ежедневие, ако очакваме всеки ден да прекарваме 1,30 – 2 часа дневно натоварвайки се интензивно. Може би има хора, за които това Е целият им живот и те ще са щастливи и с повече практики, и повече време на постелката. Но щом са стигнали дотам, те ще знаят как да дозират всичко това, как да възстановяват, да си почиват, да имат баланс между практиката и всичко останало в живота. За повечето практикуващи обаче, Ащанга би трябвало да подкрепя ежедневието им, а не да се превръща в мания, която да обсебва. Практиката може и да е кратичка, и да не е интензивна. Цели периоди и години може да минат с по-кратички и поддържащи практики. Може би ще има и периоди на интензивно учене и дълги практики. В тези периоди ще имаме времето и силите за това. Но ежедневната практика е място, където човек се учи да използва Ащанга така, че всеки ден тя да му помага, независимо в какъв период се намираме и какво се случва с нас.
За да практикувате цял живот, научете се да дишате и използвайте практиката да дишате по-добре. След това, използвайте това дишане през деня, приложете наученото в ежедневието си. Дишането може да вземете със себе си навсякъде, а не Пинча Маюрасана.
В заключение бих казала…Защо не спрем да гледаме само на повърхността? Защо не се опитаме да вникнем в същината на нещата (техники, практики, правила)? Вкопчването в каквото и да е си е вкопчване, привързаност, една от формите на рага-двеша, които Патанджали е описал като две от архетипните, присъщи ни „пречки“ за духовното развитие. Измислянето на нови и нямащи нито научно, нито традиционно, нито каквото и да е основание правила като оправдание за мързел, незнание или неспособност за сериозна работа също е форма на същите рага-двеша.
Нека не превръщаме йога-практиката си в пречка за йога!
