Опасна ли е Ащанга йога?
Постоянно ме питат: “Ащанга не е ли опасна?” Винаги отговарям: “Естествено, че не!”
Но напоследък все повече се замислям…а дали е толкова естествено?
По принцип, ако подхождаме към Ащанга наистина като към традиция, а не като фитнес-тренировка, тя не е опасна или по-скоро ще е опасна толкова, колкото и всяко физическо натоварване. Все пак и едно безобидно тичане в парка крие рискове, да не говорим за упражнения, включващи не съвсем привични за ежедневието ни пози и движения.
Но пък всички ние сме хора, дори Ащанга учителите, и като такива нищо човешко не ни е чуждо. Което ще рече, че и при най-добрите си намерения, всеки от нас предизвиква себе си по един или друг начин, леко се напъва тук и там и експериментира с нови неща, дори ако не е съвсем готов за тях.
За всичките години, в които преподавам вече съм се убедила, че и най-духовно ориентираните от учениците ми не са останали равнодушни към физическите предизвикателства в Ащанга. Всъщност, ако някой е напълно равнодушен към култивирането на тялото си, Ащанга не би го привлякла.
Целият проблем е в това, което в йога се нарича авидя. Ние всички, каквото и да си мислим, сме толкова надълбоко в авидя, че е почти невъзможно дори да осъзнаем, че нищо не разбираме. Тук говоря не за теоретични знания, а за способността ни да усещаме какво се случва в тялото. Очевадно такава липсва в началото.
Именно липсата на усет и погрешните ни виждания за самите себе си биха могли да направят Ащанга опасна, както впрочем, и всяко друго физическо натоварване.
През всичките тези години, 99% от моите ученици се напъват повече или по-малко въпреки моите съвети, предупреждения и понякога по-сериозни вмешателства. Когато наистина настоявам да спрат или да не правят дадена поза както те си искат, част от тези ученици се отказват и спират да идват.
Много хора може би никога няма да могат да направя пози като Супта Курмасана или Гарба Пиндасана. Това са пози от Началната серия Ащанга йога, което просто си е малко рано за такива пози. Ако началната серия се изгради стъпка по стъпка за 2-3 години, нямаше да има проблем. Но болшинството от хората очакват и настояват да “научат” серията за 2-3 месеца.
А Началната серия си съдържа доста сложни пози, макар всеки да си мисли, че Началната серия е за начинаещи. Не, не е. Тук “Primary” серия, както е наречена на английски означава “основна”, “фундаментална” и “централна”, а не “за начинаещи”. Иначе серията си се нарича Йога Чикитса. Къде изобщо се споменават начинаещи? Целта и предназначението на серията толкова са изместени и изопачени, няма какво да се учудваме, че някои считат Ащанга за опасна.
Къде изобщо е споменато, че ако не успяваш да направиш гореспоменатите две пози перфектно, не можеш да прогресираш или да практикуваш Ащанга? Всяка асана има модификации, за да бъде достъпна за всякакви хора. Някой някога се е вкопчил в идеята, че ако не си хванеш ръцете в Супта К или не си качиш краката зад главата, не бива да учиш нататък, но това е нелепост. Когато едните не ти позволяват да вървиш напред, а ти се опитваш на всяка цена да направиш нещо, което по принцип няма как да се случи, се стига до травми.
Но това не означава, че тези две пози (или някои други от по-сложите) правят Ащанга опасна.
Ащанга практиката не е и не трябва да бъде комфортна практика. Както някой беше казал, ние практикуваме, за да ни стане комфортно в некомфортни позиции. Или, с други думи, да ни е комфортно да ни е некомфортно. Практиката ни дава разбиране какво е дискомфортът и ни учи да работим с него. Така разбираме и емоциите си, и реакциите си. Със сигурност Ащанга практиката ни предизвиква да стигнем собствените си граници на поносимост, кара ни да се движим по ръба. Ако подходим с прекалени амбиции, прекалена предпазливост или объркване, ще паднем от другата страна на ръба.
Така че, да, като във всяка практика, и в Ащанга практиката има някакъв риск, но той едва ли е по-голям от риска да излизаме всеки ден от уж сигурните ни донове, да пътуваме всеки ден с коли и самолети и т.н. Ако търсим само безопасното, ако махнем от практиката онези елементи, които изглеждат най-трудни и потенциално рискови, практиката ще бъде силно ограбена от силата и стойността си.
В края на краищата, едно от най–ценните неща в тази практика е, че тя ни учи на търпение, приемане, не-очакване на резултати и че ни показва много красноречиво къде са ни слабите места. Практиката ни учи да успокояваме бърборенето на умовете си и да усещаме по-добре какво се случва в главите и телата ни. Практиката е изградена така, че ум и тяло да работят заедно.
Трудните пози са предизвикателство, да. Ние имаме нужда от това предизвикателство, за да вървим напред, за да не стагнираме там, където сме. Трудните пози ни карат да присъстваме много по-интензивно в момента именно поради очакваната трудност или риск. Именно трудните пози най-много от всички пози култивират фокус, както казва Дейвид Робсън. Те ни принуждават да внимаваме, да усещаме, да се съобразяваме с това, което е. В крайна сметка, повечето от живота си прекарваме разфокусирани и правим нещата по някакъв навик или рутина. Изобщо дори и не забелязваме какво става в главите ни или как дишаме. Трудните пози ни събуждат и благодарение на тях влизаме в телата си по-добре.
Сега като ме питат дали е опасна Ащанга отговарям “И да, и не”. Ключът е вниманието, което ти дава тази практика и по-доброто разбиране кой си.
Когато се практикува внимателно, без бързане и упорито, повечето виждат огромен прогрес. Ако говорите с практикуващи от няколко години, ще чуете неща като променени възгледи за живота, променени модели на мислене, повече търпение, включително в практиката, все по-малко амбиции, свързани с направяне на пози и повече желание за навлизане в себе си. Тези и други подобни неща се дължат на предизвикателствата, пред които Ащанга ни изправя.
И да. Има и такива, които се отказват при първото предизвикателство. Така че Ащанга е за всеки, но най-вече за онези, които търсят отговори и не се страхуват от уроците, които практиката има да им дава.