Някои неща, които всеки учител трябва да знае

Когато преподавам по семинари и интензивни обучения, винаги се стига до въпроса какво да правим, ако нямаме време. Т.е. как да вмъкнем Ащанга практиката, която си е дългичка, ако нямаме този 1,30 ч всеки ден. И то така, че практиката да си остане предизвикателство и да има смисъл.

Самата аз съм се чудила дълги години, защото—оказва се—и при най-добро желание, 1,30 мин не винаги е лесно да бъдат отделени за практика, а и съвсем не е разумно. Тук не става въпрос само за времето, разбира се, а и за интензивността и качеството на практиката. А то не зависи от времето, което ще прекараме на постелката.

Та въпросът, който ми зададоха буквално онзи ден беше: “Ок ли е да редуваме “сериите” всеки ден? Т.е. днес да направим само Поздрави към слънцето, утре—само фундаменталните асани, на третия ден—някои от седналите асани, а след това—само обърнатите надолу с главата?” Сега, аз по принцип съм “мека Мария” и гледам на всеки да му е добре, особено щом се отнася за практика и възможност за практикуване. Не бих искала да отказвам някого от практика, заради някакви строги правила, все пак. Нали, както се казва, по-добре нещо, отколкото нищо.

Но съвсем друго е, когато желанието да облекча някого или да му вляза в положението е в разрез с моите убеждения и автентичност. Спомних си и какво отговориха и двамата Дейвидовци, когато подобен въпрос бе повдигнат по време на техните семинари. Поех дълбоко дъх и обясних, че такова ”редуване” на асаните или “скипване” не е добра идея, защото има причина практиката да е такава, каквато е. Правим едни и същи неща всеки ден, за да изградим чувствителност и да променим упорити негативни навици и модели на мислене. Това с времето води до концентрация и фокус и в ежедневието. Ако си правим каквото искаме и прескачаме асани, мозъкът не е спокоен. Така че, вместо да подбираме асани, които ни харесват, ако нямаме време, по-добре е да се направят само Поздравите—нека са по 3 от всеки в краен случай и последните три асани. Това вече дава полза. А в най-драстични случаи на липса на време, достатъчно е да седнем за 5 мин и да подишаме, концентрирайки се върху тристана—стабилната и удобна поза, дишането, банда, дрищи.

Интегритетът на практиката не е в правенето на повече пози, а в поддържането на фокус и свързаното им изпълнение с фокус. Пет минути дишане с тристана (тройният фокус) е много повече в духа на практиката, отколкото половин час безразборно подбрани пози по наше усмотрение. Само правенето на асани е гимнастика, изпълнението дори и на няколко, но в последователност и с непрекъснат фокус дава повече шанс да имаме йога. Това, разбира се, не е извинение всеки ден да се оправдаваме, че нямаме време. Не е и лесното решение за мързела и безотговорността.

Но има всякакви дни и е много по-добре да отделим 5-10 минути, отколкото съвсем нищо да не направим. Както каза Дейвид Гариг, голяма грешка е да се подхожда към практиката на принципа “всичко или нищо”. Не е реалистично да си мислим, че всеки ден ще имаме по 2 часа свободни за практика, нито пък енергията да практикуваме по този начин за дълъг период от време. А и това никога не е било целта.

Така че, когато обясних тези неща на момичето, което ме попита, усетих…лекота. Макар да й казах нещо, което тя очевадно не искаше да чуе, аз не я излъгах. Не й хвърлих прах в очите с баналното ”по-добре нещо, отколкото нищо”, за да не я изгубя като “клиент”. Аз все пак преподавам йога и що за йога бих й преподала, ако го бях направила? Хората не си дават парите, за да слушат лъжи, макар много често именно това им се предлага, защото истината не винаги е изгодна.

Тази случка ме накара да се позамисля за отговорността ми като учител. И за онова, което трябва да култивираме в себе си като учители. Въпреки всички трудности, които срещаме в “бизнеса” с йога. На първо място е автентичността. Дейвид Гариг казва, че “Практиката трябва да идва от любов, а не по задължение”. Имала съм късмета да уча с учители, които поддържат лична практика и преподават така, както са били научени от учителите от традицията. Дейвид Свенсън, Манджу Джойс, Дейвид Робсън, Дейвид Гариг и Кино са все такива учители макар подходите им да са различни. Те споделят традицията и не я видоизменят както им хрумне в името на повече популярност или последователи. Тяхната страст към традицията извира от дългогодишния опит, от онова, което само времето може да докаже доколко е “вярно” и “не вярно”. Така че, всеки учител би трябвало да има желанието и страстта да споделя онова, което е научил чрез опита си, онова, което го е вдъхновило. И то не по задължение.

Скромността и смиреността е друго много ценно качество. Когато преподаваш е много лесно да влезеш в ролята на по-знаещия, по-можещия, по-уж-разбиращия и да развиеш авторитарност и дори състезателност, но това убива учителя. Ето защо е необходимо учителят да остане ученик и да преподава като ученик. Най-голямата грешка за учителя е той самият да няма учител, дори и ако учи с този учител само няколко седмици в годината. Много учители забравят за това или си мислят, че като преподават са нещо по-различно от всички останали. Но дори учениците са учители за преподаващия йога. Всеки мой ученик е толкова уникален и различен, всеки носи нещо различно със себе си, когато дойде на практика. С всеки работя различно като прилагам онова, което съм научила от собствения си опит и практика. Но така, както те ме слушат, и аз се опитвам да ги слушам.

Личната практика на учителя помага и да се развие повече състрадателност и разбиране към учениците. Когато сам си минал през мелачката и все още се пържиш на бавен огън, по-лесно е да разбереш какво изпитват учениците ти, когато се сблъскат със същите предизвикателства, независимо дали са физически или ментални. Често ми се е налагало да променя практиката си, защото съм имала травми или други случващи се неща, които са налагали временна промяна. Практикувала съм и с оперирано коляно, и с пукната китка, и с депресия до немай-къде. Но докато се справях с всичкото това на постелката и преподавах по същото време, разбрах, че няма как да знам какво изпитват учениците ми и какво става в главите им. Така че, опитвам се да ги предизвиквам, но не и да им причинявам болка.

И да, разбира се, консистентната практика е абсолютно задължителна за учителя. Няма две мнения по този въпрос. Не можеш да си автентичен, ако самият ти не следваш традицията. Ако не можеш да практикуваш онова, което преподаваш, за каква автентичност може да става въпрос? Та самата практика е най-големият учител! Какво преподаваш, ако не практикуваш?

И май ще се повторя, но учителят трябва да има учител. Макар практиката да е в крайна сметка учителЯТ, има си причина защо да имаме ментор. Изключително лесно е практиката да стане жертва на еготата ни. И то не само в посока прибързване и грешно изпълнение. “Уморен съм”, “Ще скипна, от едно скипване нищо няма да стане”, “Заслужавам почивка”, “Само днес ще (наруша някое правило)…” Егото ще намери хиляди оправдания, за да се прояви и да ни убеди в неща, които не осъзнаваме или не можем да видим сами. Това наистина е голяма пречка за развитието ни, най-вече духовно. И точно това е причината да имаме учител, на когото да се доверим. Учителите не са, за да ни учат на техники и трескавото колекциониране на “учители, при които съм ходил на семинари” в търсене на някоя магическа техника, в крайна сметка повече помпа именно егото и ни изстрелва в погрешна посока. Следването на един учител е вече наистина учене в посока йога, защото само посредством дълготрайно отношение между учителя и ученика може да израсне нещо съществено. (Което не означава да не ходим на различни семинари с различни учители, разбира се, но семинарите са едно нещо, а ученето и практикуването в ежедневието—друго.)

Не на последно място е личният пример—поне в йога, ние преподаваме и с това, което сме като хора, с човешките си реакции и отношение към нещата. Йога все пак е осем-аспектна работа, а не само асана. Може да сме майстори в асана и технически гурута, но ако в останалото сме келеши…В крайна сметка, реалните резултати от практиката са в ежедневието—ако там нищо не се променя, значи цялото ни техническо майсторство и пот са абсолютно безсмислени. Всеки си има слаби места, учителите също, но именно в осъзнаването им и осъзнатата работа над тях е и същината. Това не е като в други поприща, където можеш да си велик спортист, артист, художник, инструктор… и пълен боклук в личния живот. Йога не е отделна от нормалния, извън-постелката-и-практиките-живот. И тук далеч не става въпрос за външните прояви като “пия кафе-не пия кафе” или за спазването на нещо, което “се очаква от йогите”. Въпросът е по-скоро да не се самозалъгваме и да правим осъзнат избор на поведение и действие във всеки момент. Защото, по същина, крайната цел на йога е да се освободим от кондиционираното мислене, от робството на обстоятелствата, от гнета на навиците и програмирането. Така че, далеч не опира до общоприетото “добро” и “лошо” или някакви подобни фалшиви категории, а до осъзнатост. Ако самият учител не разбира за какво става въпрос, на какво може да ни научи?

И най-трудното е непривързаността. Да, тя е трудна, особено когато опре до непривързаност към собствените ученици. За повечето учители е изключително трудно да не се вкопчват в учениците си. Но рано или късно, всеки ученик продължава по пътя си и може да отиде при друг учител. Не можем да сме добри учители, ако задушаваме учениците си и не им даваме свободата да се развиват по естествен за тях начин—дори и ако това означава те да спрат да учат с нас. Каквато и да е причината за раздялата, ние сме изиграли ролята си в техния сценарий и трябва да сме благодарни за това. Ако пък наистина сме учители, а не фалшиви гуру, има шанс учениците ни да се завръщат при нас, защото винаги ще има какво да им дадем.

Да си йога учител е много повече от водене на класове. Да води класове всеки може да се научи, но да се преподава йога е на първо място личностно развитие, на което трябва да се посветиш. Може да се оцелява и с преподаване на йога, макар да не е изобщо лесно, особено когато само-обявили се за учители неопитни съвсем новобранци и студия никнат постоянно като гъби след дъжд. Понякога може да отнеме доста обикаляне по студията и изпробване на различни учители, докато човек си намери онзи, на който да се довери. Много често, именно опитните и добри учители не са сред най-известните, защото самите те не желаят да привличат ученици, които не биха ги разбрали и не са готови за онова, което им се преподава.

Дейвид Г. ми каза (на кафе): “Не ти трябват онези, които идват да се позабавляват или просто да опитат…Те са излишно пилеене на енергия…” Най-вероятно това е причината за заръката на Гуру-джи, Паттабхи Джойс: “Не прави реклама на йога”. Мнозина избират друг път. Но за мен, да преподавам Ащанга йога е отговорност не само към физическото здраве на моите ученици, а и към самата традиция и онова богатство, което традицията има за всички нас. Затова нямам тълпи от ученици и трудно плащам сметките. Но пък, съвестта ми като учител е чиста, а и когато вярваш в това, което правиш и го правиш “с любов, а не по задължение”, имаш всичко…