Напредналите пози – за и против
Ако сте понапреднали с йога практиката си, джарате Втора, че и Трета серия Ащанга, или пък отмятате редовно с ченгелче „направено“ колекцията в „Светлина върху йога“, може би някога сте имали поне една от следните реакции: 1. огромно учудване, че такива телесни позиции изобщо съществуват и ужас само при мисълта, че ще се наложи да ги правите, и 2. Огромно желание да ги направите, всяка една от тях.
Трудно ми е да кажа към коя от двете реакции клонях лично аз. Може би в началото имаше малко от втората, но съм благословена с добри учители от самото начало. В годините съм имала възможността да експериментирам, да наблюдавам и анализирам, да си правя изводи и да развивам безопасни подходи.
Интересно е, че по-напредналите асани изобщо не са споменати в класическите йога текстове. Там, например, няма никакви навеждания назад. Класиката описва повече пози от седеж като Пашимоттанасана, Вирасана, Падмасана…Това са все пози, свързани повече с практиката на пратяхара, пранаяма и дхарана. По същия начин, в „Хата йога прадипика“ и „Геранда самхита“ пранаяма, банда и крия получават много повече внимание. Патанджали пък не споменава нито една поза, и само описва качествата, която позите трябва да притежават – стабилност и лекота. Може би по онова време всички са знаели всички пози. Може би, като правило, всички пози са се учили само от онези, започнали с йога като деца, докато са естествено гъвкави.
Ясно е, че повечето асани, които са трудни за съвременният йоги като Лотос, седене на колене или такива с клякане – са били нещо обичайно за индийците някога с техните традиции да клечат или седят на земята. Но всички други сложни неща, които ни вдъхновяват или ужасяват, вероятно изобщо са били непознати.
Аз често казвам, че всички пози се съдържат в Самастити. Но бих го казала и за Триъгълник. Може би сте чували и, че за доброто ни здраве е достатъчно да правим само Падмасана (Лотус) или Ширшасана (Стойка на глава). Тогава какъв е смисълът да се пънем в безумни форми, немислими за нормалния човек? Този въпрос е още по-наложителен, ако вземем предвид колко неподготвени са повечето нови ученици, липсата на знания и разбиране за позите дори у инструктори, желанието да ни е забавно в йога и съответно бързането да правим повече, дори когато тялото не е готово и има реален риск (Уъркшоп за стойки на ръце? Подходящ за всеки? Алооо…)
Травмите рядко са моментални като скъсан мускул или счупен пръст. Много по-опасни са онези неща, които се трупат постепенно, докато един ден се оказва, че жена има ендометриоза, защото редовно е стояла на главата си по време на менструация. Изкривяванията на скелета, които сами си причиняваме от неадекватна практика са още по-разпространени и опасни. Разглобяваме си кръстно-хълбочните стави, възпаляваме раменете си, усукваме коленете си, развиваме повече сила от едната страна и ставаме сколиозни, изравняваме вратовете си, преувеличаваме чупките си в кръста…Разбира се, ние вече тръгваме на йога с куп повече или по-малко сериозни дисбаланси и когато не им се обърне внимание, те само се задълбочават, докато не ескалират и не започнат да ни мъчат. Разбира се, много от тези изкривявания дори не са пречка за моженето (опасност!!!). Но болезнената амбиция и желанието да сме напреднали и да можем повече от другите заглушават сигналите от тялото.
Агресивното отношение към практиката почти винаги ни отдалечава в крайна сметка от целите ни, ако не бъде балансирано с отношение на непривързаност и обективност. Прекалено насилствените методи за огъвкавяване и отваряне на тялото създават модел на отношение, което след това ще се пренесе и върху пранаяма, и дхарана, и медитацията. Ако към тези практики подходим по същия начин, увредите на психологическата ни стабилност, нервната система и в резултат и вътрешните органи може да е много по-сериозна.
Няма лошо в напредналите пози. Все някога това, което правим в момента ще ни стане прекалено лесно, за да бъде стимул. Тогава ще имаме нужда от ново предизвикателство за тялото, ума и духа. Но самата сложност на позите нищо не означава. Тя не прави изпълняващия по-осъзнат, по-добър или нещо по- изобщо.
Прекаленият фокус върху постиженията е толкова вреден, колкото и прекалено комфортната и лесна йога практика. И двата случая са израз на материално вкопчване в една духовна дисциплина, която няма никакви „светски“ и материални цели.
Физическата форма и умения наистина служат за раздуване на егото, вместо да го ограничават до необходимите му функции – нещо, което древните казват, че е целта на йога.
