Малко бакти няма да навреди..
И така, лятото свърши. Тези последни студени дни като че ли ни напомнят, че всичко рано или късно свършва…Но свършва, за да започне нещо друго! Какво означава да “започнеш сериозна практика (по йога)”?
Със сигурност сте го чували – ‘ходих на йога и еди-кога си започнах сериозна практика” – да, често се изказваме така в Ащанга, защото именно Ащанга методът ни кара да се посветим на непостоянството чрез постоянство, на несигурността с търпение, на преходността с отдаденост. Ехааа, ама че нът-шел (нът-шел – nut shell – главоблъсканица!)
Да започнеш сериозна практика по Ащанга означава да се отдадеш на 6 дни практика в седмицата, което си е сериозна работа. 6 дни в седмицата напомняне колко е важно да се прави нещо, 6 дни в седмицата напомняне, че все още има неща, които не са осъзнати, не са разбрани, не са усъвършенствани. Асана практиката помага да спрем да искаме да постигнем нещо и да се оставим, за да видим какви сме всъщност. Асана практиката 6 дни в седмицата не ни позволява да се вкопчим в каквото и да било. Асана практиката ни учи как да прилагаме и използваме онова, което “практикуваме” – че когато практикуваме с търпение и интелигентност, без привързаност към резултата и с вяра, стигаме до по-фините и дълбоки нива на осъзнатостта.
Дейвид Гаригес казва, че практиката не е нищо повече или по-малко от това да се посветим да изживяваме Себе си във всичко…(защото)
“Отвъд вритите на ума е осъзнаването на духовната ни природа.”
Ишвара-пранидхана го е нарекъл Патанджали. Ишвара-пранидхана, заедно със свадхяя (самоанализът, вглеждането в себе си) и тапас (страстта да се практикува и упоритостта в усилията) според Патанджали съставят крия-йога – те изчистват нашето Същество от моделите на мислене и действане (самскари и васани), които го държат оковано, несвободно, неосъзнаващо. Ащанга йога системата ни благославя с милостта да се предадем, да се научим как да учим, да имаме яснотата и смелостта да правим разлика, за да спрем да се самозалъгваме и да отидем отвъд собствените си ограничения.
Нашите ограничения не са само в тялото – всъщност, тялото е последният им пристан. Нашите ограничения, блокажи, скованости…те са се зародили в ума и подсъзнанието, те имат история, те СА нашата история, но те са и смъртта в нас, ако не работим върху тях. Практиката ни сблъсква със собствения ни страх – страх да отпуснем онова, в което сме се вкопчили, защото той така удобно ни предпазва от…какво? Неспособността да видиш и отидеш отвъд ограниченията си наистина е смърт, защото няма движение, няма израстване, няма живот. А той е променлив, непостоянен, непредвидим, не поместващ се в никакви рамки, прекрасен заради това.
Той просто е какъвто е. Практиката има смисъл само и единствено ако се практикува с много смирение. Защото едва тогава тя става много по-вътрешна, дълбока, сериозна, даваща живот и помагаща ни да контролираме ума си.
А има ли друг смисъл изобщо?
