Каква е ролята на Ащанга Майсор учителя

Когато разговарях с Дейвид Робсън преди около месец, той изтъкна, че някои от по-старите учители (“старата школа”, както ги нарече той) позволяват повече свобода по време на практика. Т.е. учениците могат сами да си избират колко да правят по време на практика и ако им се прави някоя нова асана, правят си я, но…

От една страна—добре. Повече свобода звучи добре. Да си слушам тялото и да не го насилвам—също. Но сама да избирам дали съм готова за следващата асана? Това предполага дотолкова да съм наясно какво се случва в тялото ми, че във всеки момент да знам дали в мен се е обадила болната амбиция, желанието да съм като някой друг или наистина е време за следващо предизвикателство…Но и след толкова години ежедневен труд, не бих казала, че се усещам чак дотам и работата ми с моите учители постоянно ми го припомня.

Разбира се, идеята, че всеки ученик трябва да си е отговорен за практиката е прекрасна. Без да поемеш отговорност за себе си, няма да стане. Или ще се нараняваме постоянно от бързане (по-състезателните, напористи, тип А ученици) или постоянно ще оправдаваме мързела си с неща като “уморен съм”, “нямам сили”, “боли ме”…Определено, някои хора (но за съжаление—малцина) може би ще правят по-добър избор, ако имат свободата. Но истината е, че в повечето случаи, трудно можем да определим кога е достатъчно, кога има нужда да си сложим юздите, кога—да се попришпорим малко. На първо място, това е така, защото рядко знаем каква е целта на дадена поза—и имам предвид не само биомеханично, а и като урок за нас на този етап от практиката.

Дали наистина влагаме 100% във всяко движение? Дали наистина вършим цялата работа, която има да се върши в тази поза и наистина ли сме готови да продължим нататък или просто искаме нещо по-така? Определено—не. Повечето необходими действия в дадена поза ни убягват. Правим я криво-ляво и решаваме, че трябва да направим следващата. Но тя се получава още по-криво и още по-ляво, защото ако нямаме чувствителност в предишната, какво можем да очакваме в следващата? И така, трупаме пози, но нито една не е на 100%, всяка е криво-ляво, а практиката е…нескопосана. Няма качество, затова пък има количество. И си губи смисъла. Както се казва—цък-цък-язък. И тогава идват годините на правене на едно и също, чистене на грешки, губене на търпение—често дори и отказ от практикуване, защото няма нищо ново.

За да се избегне всичкото това и предвид все по-искащото и нетърпеливо съзнание на съвременния ученик по йога, “новата школа” учители са много по-стриктни. Новата школа изисква учителят да решава какво и кога да правим, т.е. учителят да диктува практиката на ученика. Самата аз съм учена по този начин, макар да съм имала учители, които са по-либерални. Но опитът ми е доказъл, че тази либералност после ми излиза през носа. Значи—има смисъл да сме по-строги. И аз определено поддържам тази линия на преподаване.

Да, на мнозина това не им харесва. Западният ум по принцип е трениран да бъде амбициозен, искащ, получаващ бързи резултати, самостоятелен…Това определено създава много самозаблуди относно практиката, независимо че може да имаме най-добри намерения. Ние самите ставаме най-големия си враг. Честно, мен никога (добре де, може би само в началото наистина ми пукаше колко ще правя) не ме е бъркало колко ще правя. Надъхана съм да уважавам учителите по принцип—все пак съм минала през източни бойни изкуства, където думата на учителя (сенсей) е закон. Няма хък, няма гък. Това много ми помогна в йога и постоянно си го припомням. Но за по-младите, израснали с новите идеи за свобода, тази дисциплина е трудна.

Ащанга йога изобщо не гали егото и не сваля звезди на никого. По принцип йога има за цел точно обратното, макар съвременната йога да се е превърнала в пазар на суетата и клиенто-ухажването. Разбира се, когато пълната зала е по-важна от онова, на което искаш да научиш хората, няма друг начин. Йога не е даденост и няма нищо общо с гъделичкането на чувството за собствена важност. Напротив, йога цели да ни отърве от всички илюзии за нас самите, като стабилизира онзи вроден ни интерес към нас самите и го насочи към онова място, където се намираме и каква работа имаме да свършим там, където се намираме. По този начин, цялата практика и работа в асана всъщност ни води към честност със самите нас и отговорност.

Връщайки се към западния ни ум, той е толкова свикнал да трупа, да намира причини и смисъл във всичко, че е склонен да бърза, да върви напред, преди да е готов. И затова, вместо да застанем очи в очи с недостатъците си, ние по-скоро ще изберем да правим нещо друго, което ни кара да се чувстваме добре в собствените си очи, да създадем илюзията, че сме свършили нещо, макар да сме оставили огромни дупки по пътя си. Колкото и да звучи отчайващо за някои, за съжаление тази фаза на учене настига всеки в първите десетина години на практикуване. И да, не искам да кажа, че умишлено сме такива “непослушни”.

Но и при най-добрите намерения, в човешката ни природа е да се фокусираме върху онова, в което ни бива повече и да избягваме онова, което е трудно. Рага-двеша го е нарекъл мъдрецът. И именно затова, методът е такъв, какъвто е. Да ни предпази от нас самите. От нашето си мислене. От онова, което трудно осъзнаваме или изобщо имаме шанс да осъзнаем без външна помощ. Иначе, за какво ни е да правим йога, ако ще се самозалъгваме и ще затъваме все повече в илюзии? Самата аз съм се чувствала като последна дупка на кавала, когато са ме спирали (макар да знам, че мога много повече). Да, ревала съм на постелката от наранени чувства и его. От усещането за безсмислие и нищожност, от чувство за вина, че не съм толкова упорита като някой друг, от чувство на самосъжаление, че вече не съм онова младо и изключително фит момиче, което бях до преди 10-ина години и че съм най-зле от всички. Че не се справям с практиката си и с живота като цяло. Че не ме бива.

Но не можем да знаем онова, което не знаем. И започваме да учим едва когато се оставим и доверим на учителя. Това премества фокуса ни и ни помага да осъзнаем някои неща, които преди ни е било невъзможно да осъзнаем, поради само-илюзиите ни. Едва когато те спрат на някоя асана (а ти си мислиш, че е незаслужено) разбираш, че единственият начин да учиш е да бъдеш честен със самия себе си и да си признаеш, че не знаеш всичко.

Та, старият начин на работа е…ок, но все пак контра-продуктивен. Самата аз съм виждала ученици, учили предимно със старата школа учители и съм се чудела как пердашат през асаните и сериите, макар нито една от позите им да не е съвсем издържана. После се чудят защо като цяло нещо им убягва в практиката. Ами защото, вниманието им е повече навън, върху нещо по-интересно (като по-сложната поза, например), вместо навътре към себе си, каквато е целта на метода Ащанга. Цък-цък-язък. Не искам да кажа, че “новият” начин на преподаване и строгата дисциплина са по-добри. И те си крият опасности, но затова—друг път. Отнело ми е години да си призная, че не знам всичко. Със сигурност съм се самозаблуждавала много по пътя си. И едва когато събрах смелост да застана очи в очи с недостатъците си нещата започнаха да се променят.

Но без помощта на моите учители нямаше да се справя. Тук няма никаква магия. Просто, ако останеш там, където си и наблюдаваш без да съдиш, имаш по-голям шанс да мръднеш напред, защото много неща ти стават ясни. И всъщност, какво значение има на коя поза те спира учителят ти? На коя би се спрял ти самият? Дали са ти позволили да правиш следващата? Честно, има ли някакво значение? Според мен—не. На кого му пука докъде ще се наведеш и дали ще направиш ей-онази поза, освен на теб самия? Мисля, че на никого. Важното е за какво си дошъл на йога, защо си застанал на постелката.

Когато си отговорим на тези въпроси, всичко си идва на местата.