Защо практикувам

Когато започнах да практикувам, имах цел. Много ясна цел. Беше лесно, защото ми беше ясно. Исках да мога повече. Ходих при много учители, които ми казваха едно и същото. И днес не съм изобщо любител на Меркурий в ретроград или както там се казва. Не се чувствам комфортно, седнала в кръг с други хора, напяващи каквото и да било. Обичам си червеното винце, котките, кучетата, Старбъкс, балета и салсата. Изобщо не съм в хипи-културата. Не ми е понятна, не ми е интересна. Не се захласвам по рудракши, чакра медитации, мистицизъм или каквото и да било извън рационалната наука.

Някога практикувах, за да съм силна и гъвкава, за да отслабна и да спре да ме боли гърбът. Нямам идея точно кога това се промени. Днес давам различни отговори защо ставам толкова рано и практикувам. През годините, съм имала различни отговори за тези въпроси.

Днес, сигурно ще кажа, че практикувам, защото не мога да НЕ практикувам, но пак искам да съм гъвкава и силна. Двете неща не си противоречат в края на краищата. Дори може би днес, искам да съм още по-гъвкава и по-силна. Само дето, както се казва, внимавай какво си пожелаваш.

През годините станах и гъвкава, и силна, ама не така, както си мислех. В началото, мисля си, не се обичах кой знае колко. Практикувах ревностно, за да измия от себе си срама и вината за това, че не съм успяла “като другите” в живота, че не съм достатъчно слаба и хубава, че не съм постигнала нищо “стойностно”, че нямах мъж до себе си и изобщо за всичко онова, за което ми внушаваха, че трябва да ме е срам и да се чувствам виновна.

Обичах практиката си, но това беше странна любов – повече наказание, още повече желание да се докажа, че съм достатъчно еди-какво си и заслужавам внимание и обич. Любов-наказание, любов—омраза. Практика, която усещах като затвор—ето, отбивах наказанието си, т.е. ежедневна Майсор практика. Струва ми се, че бях и нещо като в капан—негативен капан. Като че ли нямаше много светлина, но затова пък имаше много гняв, негодувание, съжаление и само-съжаление, завист. Такива неща. И всички те по един или друг начин бяха с мен на постелката и ставаха по-силни, заради практиката.

До едно време. Например, завиждах, че някой може нещо, което аз не или пък се оправдавах че “на тях им е лесно, защото…” Завиждах на онези, които живеят по други места и имаха учители да им помагат, самосъжалявайки се, че трябва да вървя сама…Обвинявах какво и кого ли не, че нещата не са такива, каквито бих искала да бъдат и…това напираше в мен по време на практика, изливайки се в хъс, настървеност и доста пръхтене за акомпанимент. Ако някой от моите учители ме беше видял тогава, щеше да каже, че мразя практиката си. Но аз я обичах, обичах това самонаказание.

Но….един ден се случи—да, не помня точно кога—но се случи. Омекнах. Нищо конкретно не го предизвика, никакви “аха”-моменти, никакви лъчове светлина или дълбокомислени прозрения. Просто се случи. Случвало се е през цялото време, ама толкова бавно, че не го усещаш. Не усещаш как ставаш различен човек. О, знам, че е благодарение на практиката. Знам също, че ако не беше практиката, щях повече да вредя на другите и себе си, както сигурно съм го правела и преди. Хубавото на всичкото това е, че осъзнах какво чувствам, защо го чувствам и какво да правя с това, което чувствам. Хубавото е и, че практиката не ми позволява да избягам от този боклук, а ме кара да си го разчистя, щото, нали няма кой да го направи вместо мен.

И точно това правя всяка сутрин. Очаквам го с нетърпение. Не че ми се става толкова рано за практика преди да вляза да преподавам, не че ми се иска половината ми ден да минава в йога. Но резултатът си заслужава. И го правя. Е, резултатите са различни. Освен физическите, най-важното е, че най-сетне съм щастлива със себе си. Хубава-грозна, дебела-слаба, но аз. Обичам си се, въпреки всичко. Щото и това май няма кой да го направи освен мен.

Хубаво е да знаете ЗАЩО практикувате. Всъщност, абсолютно важно е да знаете ЗАЩО практикувате. Защото КОЛКО и КАК ще практикувате много зависи от ЗАЩО го правите. Когато сте напълно наясно ЗАЩО, няма да има нищо по-важно от това да правите ТОВА за себе си. Щото никой няма да го направи вместо вас.

Аз практикувам, защото практиката ме прави здрава. Не само телесно, но и емоционално. Защото вярвам, че тя лекува—болни тела, но и болни умове, и болни души. Практикувам, защото практиката ме прави щастлива. Затова и преподавам, защото вярвам, че тази практика може да направи всеки по-щастлив и по-себе си.

Ето затова ставам в 2.30 всеки ден, затова си лягам в 9.00 повечето дни. Затова преподавам дори да има 1 човек в шалата. Това, което практиката направи с мен ме вдъхновява повече от каквото и да било друго. И ако и вие попаднете в някакъв капан на негативни мисли или не ви се практикува, застанете на постелката. Направете асана, дишайте – само 5 дъха и продължаваш напред. Това е.