MIND THE GAP, PLEASE



Често се случва по време на практика да спра цялата група и да обясня някоя и друга подробност от изпълнението на асаните. Случва се и в Майсор практика и във водени класове, независимо колко “напреднали” или “начинаещи” са учениците. И винаги се питам, а какво от това, което обяснявам наистина разбират те? Та нали, ако разбираха, нямаше да има нужда да повтарям до втръсване за дланите, стъпалата, аддукторите, ротаторите. Нямаше да има нужда и да повтарям “спри дотук” - на някои по много пъти, докато мозъкът им се примири с неизбежното и най-сетне ме чуят, преди да са си скъсали, разтегнали, или усукали нещо.

Майтапа настрана, има огромна пропаст между онова, което си мислим, че трябва да правим (тук—в асана) и което наистина трябва да правим. Това е пропастта между онова, което му се иска на ума и онова, от което има нужда тялото.

Ащанга често получава “лоши” коментари по простата причина, че повечето хора не желаят да бъдат честни със себе си и да си признаят, че съществува това огромно разминаване между техните собствени мераци и амбиции и онова, което телата им наистина могат да постигнат. И в резултат се случват две неща: или се напъваме, за да “приличаме” на позата или...се отказваме.

Но Ащанга не изисква от нас нито едното, нито другото.

В Ащанга позите се учат една по една. Всяка поза си има базисна постановка, мускулни действия, противодействия и дишане които са част от позата. Има си и външна геометрия и вътрешен енергиен модел. Все неща, които Дейвид Робсън нарича “условия” на позата. Позата е приемлива, когато са изпълнени всички условия, независимо дали правим модификация или пълния вариант на позата. И така, когато стигнем до поза, в която тялото ни не успява да се справи с всички “условия” на позата, работа на учителя е да прецени какви са причините и да подскаже как да се работи, за да се изпълнят условията—този ден, а и след време. Понякога се иска помощ отвън, понякога—трябва да поработим сами, но учителят е този, който ще реши дали е адекватно да продължим със следващата поза или е по-добре да спрем на тази, която не се получава. По този начин се осигурява безопасност на първо място, но и по-безпроблемен напредък в дългосрочен план.

Но ето че вместо да се радваме, че сме в безопасност и да оценяваме този процес на постепенно изграждане на практиката във времето, ние гледаме на този момент като на провал. Драмата в главите ни е кажи-речи една и съща:

“Тялото ми ме подведе отново и не ми дава а направя тази поза. Какво не ми е наред? Защо не съм като другите? Искам да съм като другите. Искам да го мога!”

“Учителят не ми дава следващата поза и ме проваля. Учителят ми има огромно его, затова не ми дава да напредвам. Той/тя иска да не напредвам, да не би да стана по-добър от него/нея. На учителя му/й харесва да се чувства по-добър от мен.”

“Провалям се и това е заради Ащанга. Ащанга е виновна с тези изисквания. Пък и тези пози, очевадно не са за мен. Трудни са ми, опасни са, не са подходящи за тялото ми. Май трябва да опитам друг вид йога.”

“Провалям се. Майсор е виновен. Изобщо, кой го е измислил? В другите видове йога няма Майсор. Аз не съм за Майсор. Ще си идвам само на водени практики, за да науча позите по-бързо. Като ги науча, може пак да дойда на Майсор.”

И много други подобни. Драмата е още по-дълбока, ако вече “правиш” нещо, което после се налага да не правиш, заради травма, болест, житейски обстоятелства…По-лесно е никога да си нямал нещо, отколкото да си го имал и да го загубиш. Но това е историята. Това е реалността.

Ащанга изисква от нас да практикуваме всеки ден и да наблюдаваме как се променят тялото и умът ни. Това е медитацията в движение. А йога е “читта врити ниродха”, липса на вълнения в ума. Но драмата, разиграваща се в умовете ни заради всяка позичка е далеч от това. Ееех, какво ли е знаел Патанджали!

Всеки път когато ни се прииска да напънем и да направим нещо, което знаем, че не трябва (не сме готови, не ни се получава, не можем да дишаме, изобщо—правим го калпаво и учителят ни е казал да не го правим) е възможност да тренираме ума си. Именно в тези моменти започва йога.

Това, че правим по-малко далеч не означава, че се връщаме назад в развитието си. Например, може да си пердашил през първа и втора серия, но след това за определен период от време практикуваш само половин първа серия и причини за такива “въздържания” има много и винаги ще има: периодът е натоварен с други ангажименти, не се чувстваш добре, открил си някаква слабост или дисбаланс в тялото си и искаш да се концентрираш върху по-основни неща, за да се балансираш…Това е интелигентният, мъдрият подход. Изобщо, практиката не е за да пердашим през позите и да ги трупаме като медали.

След 14 години ежедневна практика мога да кажа, че колкото повече научаваш, толкова повече разбираш, че нищо не знаеш и толкова повече се връщаш към основите...Но...това е трудният път. Лесният е да избягаш. Да смениш учителя. Да смениш вида йога. Изобщо, да тръгнеш на Зумба.

Именно в подобни моменти се отказват повечето хора—моментите, когато практиката наистина започва да те принуждава да се промениш, да промениш мисленето си, отношението си—и към самата практика, и към самия себе си. Практиката Е да застанеш на постелката, да си отвориш очите и да си признаеш, че не си толкова гъвкав, силен, издръжлив, съвършен, здрав, млад…колкото си мислиш. Практиката е да застанеш на постелката и да спреш да мислиш “какво ще си кажат/помислят другите” за теб, когато те видят, че правиш само половин първа серия, когато до вчера си правил и втора, че и трета...Практиката е и да се справиш с разочарованието си, че може би ще мине още една година преди да започнеш втора серия...Практиката е да спреш на Навасана във воден клас, защото те болят кокалите, нищо че по принцип правиш цялата първа или дори втора серия…

Ако осъзнаеш, че йога е нещо за цял живот и че всичко– ама наистина всичко—е част от този процес, ще разбереш, че няма за къде да бързаш. Защото...и да си научил всички възможни пози, Е И? И да успяваш да ги правиш всеки ден, Е И? След всичките години знам едно—самите пози, стари или нови не носят никакво удовлетворение, макар в началото да ни се струва, че е така...Удовлетворението идва когато спреш да ИСКАШ каквото и да било. Егото ни кара да дърпаме крака си, за да го сложим в Лотус дори когато коляното ни боли. Егото ни кара да се напъваме да се усучем, дори когато неможем да дишаме. Егото ни кара да се опитваме да отскачаме, въпреки че ръцете ни поддават и китките ни протестират. Егото ни казва, че само Сурия намаскар А и В и последните три пози не са достатъчни. Егото ни казва, че е добре да направим Пашимоттанасана, нищо че не можем да се наведем с прав гръб от стоеж...Егото ни казва, че има някакъв срок, в който трябва да сме научили някоя поза, серията, всичките серии...Изобщо мисленето, че има начало и край на практиката е основната причина както за физически травми, така и за другите травми—разочарованието, възгордяването, нехайството, леността, самозаблудата, отказването…

Йога настъпва когато си кажеш: “Днес всичко ме боли/уморен съм, ще спра до тук...утре ще опитам пак.” Това е и причината да практикуваме ежедневно. Древните са знаели, че има и такива дни, в които нямаме време, нямаме желание, бързаме, всичко ни боли, не ни е до това…Практиката на йога всъщност ни отваря очите за живота с неговото многообразие и ни учи да го ценим и да му се радваме. Няма как да живеем само когато имаме време за това или сме в настроение. Не можем да насилим животът да се случва както ни се иска. Това е практиката. Но като че ли, не ни се иска да приемем тази истина.

#дисциплина #йога #практика #ащангайога #Началнасерия

Практика

Курсове

Цени

Събития

Абонирайте се днес, за да не пропуснете нищо ново

За нас

FAQ

Блог

Контакт

ИМАТЕ ВЪПРОСИ? ПИТАЙТЕ НИ

Ashtanga Yoga Bulgaria

гр. София

бул. "Сливница" 206

тел: 0876 582357

email: yogashala@abv.bg

  • Black Facebook Icon
  • Black Twitter Icon
  • Black Instagram Icon
  • Grey Flickr Icon
  • Grey Facebook Icon
  • Grey Twitter Icon
  • Grey Google+ Icon
  • Grey Instagram Icon

гр. София, бул. "Сливница" 206, 1-и етаж ; тел: + (359) 876 582357 ; email: yogashala@abv.bg