Ох, тези Дейвидовци...



Ако трябва да опиша с една дума изминалата седмица с Дейвид Робсън (KPJAYI 2-о ниво оторизиран учител, създател на Learn to Float…) това ще е: изумително. Не, “интензивно” или може би “жестоко”? Или все пак, страхотно, вдъхновяващо, изчистващо, просветляващо… Всичко ще е вярно, но и няма да е. Защото няма дума, която да опише всичко, което се случва с един практикуващ (Ащанга йога) по време на една подобна седмица.

Може би тук е мястото да кажа и нещо, което самата аз наскоро осъзнах: има огромна разлика между присъствието на някакъв семинар (колкото и страхотен да е този семинар) и ученето с някого. Да, говорихме си с Дейвид и за това, седнали на кафе в центъра на Загреб.

Всъщност, нека започна с това, че тази интензивна Майсор седмица ми е (едва) втора с Дейвид Робсън. Със сигурност обаче не и последна и тук нямам предвид само неговото идване в България през май. Още миналата година знаех, че искам да продължа да уча с Дейвид, но както и повечето ащанги по света и аз съм от онези, които грабват възможности да учат с когото и да е, стига да е “от традицията”. Самата аз много пъти съм се чудела (и писала) за това какво е да имаш учител, какво е да следваш традицията и други подобни теми, и отговорите на подобни въпроси може да са много и понякога объркващи. В края на краищата, аз съм учила с Дейвид Свенсън (със сигурност от традицията), Манджу Джойс (иска ли питане), а сега и с Дейвид Робсън (определено от традицията). Но и Кино е от традицията, и Дейвид Гариг (който също ще е в България през юни)…Прекрасна колекция учители, все страхотни, все от традицията...Но как точно избираш своя? Или може би той те избира?

Защо пиша всичко това ли? Защото, както казва Дейвид (Робсън) “Няма добро или лошо, но ако наистина искаш да учиш (Ащанга) трябва да знаеш кой е твоят учител. Аз преподавам така, както съм бил научен от Гуруджи (Паттабхи Джойс), а после и Шарат. Не си позволявам волни изпълнения или интерпретации. Обикалям света да преподавам и винаги мога да позная човек, който е учил “в традицията” по това, което прави на постелката. Те всички правят едно и същото; нещата опират до това, че не може да си правиш каквото искаш на постелката. Традицията дава структура, която минимализира риска да объркаш нещата заради капризите си.”

Всичко това беше казано по повод една моя издънка: същият ден реших да пропусна Навасана (не защото ми е трудна, а защото исках малко да пожаля коленете си този ден, за да имам сили да изследвам малко от Втората серия….) Та ето ме мен след Маричи Д, пропускайки Навасана се подготвям за Пашасана (първата асана от Втора серия). И ето го Дейвид цъфнал до мен: “Какво се каниш да правиш?” и “Кой ти е казал, че можеш да го правиш сега? “ Обяснявам, че доколкото знам, в един даден момент е достатъчно да изпълниш половин начална серия и да продължиш с новите неща от Втора, които учиш в момента. На което той ми отвръща: “Да, но половин Начална свършва с Навасана.” Опитах се да обясня, че знам това, но нали така защото...при което бях срязана: “Щом така мислиш, не мога да ти помогна.”

Ок. Направих си Навасаната, но много странно, егото ми така се разкисна, че нямах сили да правя Втора серия, довърших в сълзи и сополи Началната серия и с това практиката ми приключи. Същият ден имах среща с Дейвид и се извиних за “омерзителното си поведение”, което той прие със смях, успокоявайки ме, че нищо лошо не съм направила, просто се е учудил “че не знам поредицата”. Уверих го, че много добре знам поредицата, но нали така понеже защото…

Истината е, че аз НАСИТИНА за първи път в живота си реших да скипна Навасана, защото цяла седмица ме мъчиха коленете и ги усещах претоварени, а Навасана си ги товари достатъчно, когато и без това са ми подути и болезнени. Истината е, че дори и насаме със себе си не си позволявам подобни волности и съм стриктна за поредицата и за други неща. Истината е, че веднъж реших да бъда нежна със себе си и ме наказаха за това. Оттам и сълзите на самосъжаление и обида и срам за самата мене си…Защото, честно казано, пък нищо нямаше да ми стане да направя Навасана.

Това, което Дейвид искаше да ме научи чрез този епизод е дисциплина. Не в онзи кофтия смисъл на думата, а на дисциплина като средство, което позволява да преодолееш някои лични слабости. Като да скипнеш Навасана—незащото неможеш да я направиш, а защото по някакви причини в един даден момент не ти се ще. Точно този момент обаче ми показа и нещо друго—Дейвид ме е приел за свой ученик и аз като такъв трябва да се вслушвам в онова, което той ми казва. Иначе, учителят няма да може да ми помогне. И тук няма никакво значение колко знам или мога иначе, ТАМ съм ученик, ТАМ съм за да уча. ТАМ нямам право на претенции.

От този малък епизод научих много—за егото си, за себе си, за практиката си. Наистина, докато довършвах началната серия, обляна в сълзи и сополи, чудех се на странната си реакция (сълзи), но пък разбрах какво ги причинява (защото често имам подобна реакция дори практикувайки сама у дома). Изобщо беше ден за прозрения, след което се почувствах прочистена, облекчена, с много повече яснота за много неща и като практикуващ и като преподаващ Ащанга йога.

И сега, след тези признания, ето всичко останало:

Аз: Защо има разлики в онова, което преподават различни учители?

Дейвид: Има много учители, които престават да учат щом започнат да преподават. Да не говорим за онези, които започват да преподават без да са учили дълги години с един учител. Или учат хаотично с различни учители. Аз ходя всяка година в Майсор и преподавам така, както ми е показано. Това е традицията, тя се е доказала във времето. Например, не се допуска прескачане на асани. Не може да кажеш “Онази ми се струва по-лесна, ще правя нея, а тази ще прескоча…” Или “Няма да правя Мост отгоре, защото не искам да се товаря…” Длъжен си да опиташ и да, трудни неща има, но това е практиката—да работиш върху нещата, които са трудни, да откриеш какво ги прави трудни за теб, а не да ги прескачаш…

Аз: Но нали йога все пак е нещо индивидуално….

Дейвид: Да, затова има модификации. Ако никоя от тях не ти се отдава, значи е още рано да правиш тази асана. Тялото ти или психиката ти не са още готови. Правиш практиката си дотам...не прескачаш на нещо по-привлекателно. Това е его—избираш си нещо, което ти се струва привлекателно, прескачаш непривлекателните неща...Така нищо не може да се научи.

Аз: Ами хора с някакви травми, какво ако нещо наистина не позволява да се прави конкретна асана, означава ли това, че човекът засяда в практиката си и няма право да се развива, заради ограничението си?

Дейвид: Има изключения, разбира се, но като цяло структурата трябва да се следва. Ето например, не е позволено да започнеш да учиш Втора серия, ако не можеш Мост отгоре.

Аз: Уха, за някои това би отнело много години (имайки предвид и себе си).

Дейвид: Ами щом трябва...Но все пак винаги има причина защо нещо не се получава. Ето например ти. Трябва ти един месец с мен и ще можеш да го правиш (смее се). Почти невъзможно е да се учи без учител, но и трябва да се учи консистентно с един и същ учител, за да може учителят да ти помогне.

Аз: Ами какво да кажем за всички онези хора, които нямат достъп до учител или нямат възможност да ходят на практика всеки ден?

Дейвид: Има много такива, наистина. Но ако искат да учат Ащанга, рано или късно, практиката им ще ги накара да потърсят учител. Няма друг начин. Ако не намерят учител и не започнат да учат с учител, ще открият, че практиката им върви назад.

Аз: Да, и аз това открих преди години. В началото имах много бърз прогрес и после започнах да буксувам, че и да губя някои от резултатите.

Дейвид: Затова в шастрите се казва, че йога трябва да се учи с учител. Учителят знае как да ти помогне да преодолееш много трудности, защото е минал по същия път. Ако си сам, започваш да се луташ и в крайна сметка губиш мотивация.

Аз: В България забелязвам, че много хора си нямат понятие какво е да имат учител, дори нямат разбирането, че йога се учи. Те просто идват за приятно прекарване на времето, а не да учат, оттам и отношението им...Имам много, които не са се върнали, защото ги спирам на определена асана и това не им харесва.

Дейвид: О, да, навсякъде е така. Винаги ще има такива хора, но ако самият учител познава традицията и я следва, той ще учи хората, независимо какво те си представят, че правят. За да се усети въздействието на метода, той трябва да се практикува както ни е даден. А веднъж усетили въздействието на метода, хората сами започват да искат да учат.

Аз: Имаш ли ученици, които се съпротивляват срещу метода като прекалено стриктен, труден и всичко онова, което се говори за Ащанга? Имаш ли такива, които не се връщат, защото не им позволяваш да правят каквото си искат?

Дейвид: Имам такива, разбира се, но на теб не ти трябват такива ученици. Защо ти е да си пилееш силите с такива? Ако някой не се върне в залата, губи той, а не ти. Но пък онези, които останат ще научат нещата правилно и това само по себе си привлича нови ученици.

Аз: Да, да, убедена съм, че е така и това се опитвам да правя, но има много учители (особено в Ащанга), които преподават без да са си направили труда наистина да разберат Ащанга и след това в часовете ми идват хора уж практикували Ащанга, а всъщност…

Дейвид: Затова е много важно да ходиш при учител, учил в традицията. Така където и да отидеш ще е едно и същото. Преди няколко месеца бяхме в Прага. Пълен хаос, всички ученици на…..(няма да споменавам името на учителя от дискретност)…Не познават практиката, правят си каквото искат на постелката, имат претенции...Усетих много съпротивление срещу традиционния метод само защото им е било позволено да имат капризи. Не мисля, че бих отишъл отново там, защото не можеш да научиш на нещо някого, който не желае да учи. Ако иска да си прави каквото му скимне, нека отиде на друго място. Ащанга е традиция, аз не я поставям под въпрос, преподавам така както са ме научили и мен, ако искаш…

Аз: Или ако ти стиска…

Дейвид: О да, все пак Ащанга не е за всеки…

Аз: Гуруджи казва, че е…

Дейвид: Гуруджи казва, че всеки би могъл да я практикува, а не че е за всеки. Не е за мързеливи със сигурност, не е и за хора, нежелаещи да учат или нежелаещи да променят нещо в себе си.

Аз: Не споря с теб и не поставям под въпрос нещата, които ми казваш по време на практика. От миналата година до сега прилагам всичко, научено от теб и ще работя върху онова, което ми показа сега. Просто все още се чудя защо има разлики при различните учители. В смисъл, нали традицията е една и съща? Ето, например, наскоро ми се скараха, че повдигам ръцете си през напред нагоре в Суря намаскар, а не отстрани—започнах да ги повдигам отпред след седмицата с теб миналата година….Толкова ли е важно откъде си повдигаме ръцете?

Дейвид: О, няма разлика откъде ще си повдигнеш ръцете, както и за много други неща като дали ще стъпваш или отскачаш...Но все пак имаме виняса като нещо основно и виняса ни учи на най-прекия и икономичен начин да изпълним едно нещо и към това трябва да се стремим. А иначе има много учители: и Ричард Фрийман, и Дейвид Свенсън, с когото си учила...Всеки с нещо е по-различен, но не всеки стриктно следва традицията. Някои вмъкват нещо от себе си, защото решават, че ще е по-лесно...Не казвам, че това е лошо, просто считам, че стремежът би трябвало да е да се научи точно виняса, както е описана...това е съвършенството и то е трудно. Но всеки учител обикновено прави така, както го е научил неговият учител, а като отидеш в Майсор ще трябва да правиш нещата така, както ги изискват там и е добре да знаеш какво ТРЯБВА да бъде и да се стремиш към това. Разбираш ли?

Аз: Разбирам те много добре, защото и аз винаги съм считала, че виняса е начин да преодолеем нашите си прищевки и слабости...Дори да не ми се отдава в момента, аз се стремя да го направя както ТРЯБВА и в процеса научавам нещо...Иначе, дай ми свобода и ще съм си същото неосъзнато и водено от навиците си същество…

Дейвид: Именно. Дори когато си мислим, че много знаем, ние все пак сме хора, подвластни на навиците и желанията си. Виняса и целият метод не ти дават много свобода на интерпретации, за да не сгрешиш поради човешката си природа. По време на практика нямаш свободата да избираш (какво да правиш), но именно това те освобождава (от робството на навиците ти и всичко останало). Дисциплина, която ти дава свобода.

Аз: Точно! И последен въпрос,макар мисля, че знам отговора: Защо все пак в Супта Курмасана е десният крак отгоре? Освен, че “така пише в шастрите” има ли друга, някаква анатомична или физиологична причина?

Дейвид: Някои се опитват да го обяснят с меридиани, линии на енергия и други неща, но както и с “десният крак пръв” в Лотос, може и да има нещо такова. По-ценното обаче е, че не ти дава шанса да мислиш—имаш виняса и един дъх да застанеш в необходимата форма—ако всеки път се чудиш кой крак отива отгоре, кой отдолу...Според мен, до голяма степен подобни изисквания са за да се машинализира изпълнението доколкото е възможно, за да спре бъбренето на ума, за да няма колебания. Медитация в движение, за това е необходимо всяко движение да е отиграно до съвършенство.

Аз: И наистина последно, ти имаш ли мускулна треска някога?

Дейвид: О, да, постоянно. Всичко ме боли като повечето ащанги...хахаха. Но аз обичам това усещане, защото то ми показва, че наистина съм работил. Разбира се, това не значи, че трябва да живеем в болка. Практиката те учи да знаеш точно колко от тази болка е поносимо и как да продължиш да практикуваш въпреки това.

Та, ето я и едната думичка, с която да опиша изминалата седмица с Дейвид: ЯСНОТА. Благодарих му най-вече за яснотата, без която всички се лутаме разбрали-недоразбрали или мислещи си, че разбираме...Но яснотата идва постепенно, на етапи и едва когато наистина паднат бариерите вътре в нас самите.

Дейвид Робсън ще е наш гост през май. Дотогава не ни остава нищо друго освен практика. Ежедневна, потна, забавна, интензивна, прекрасна. Практика—най-добре в шалата, където наистина ще учите Ащанга такава, каквато е.

P.S. Върви ми на Дейвидовци, наистина. Ако си мислите, че в Загреб съм се мотала, попивайки кафета с Дейвид (Робсън), грешите. Имах мисия, която ме отведе до всички възможни квартали на Загреб, с кола под наем, която карах аз (ми луда съм си), че и гума успях да спукам. Имаше още един Дейвид, шотландец, с когото се запознах в хостела на по бира (ъъъммм, това “Ожуйско амбър”…) -паркирал си колата човекът някъде из Загреб и (може би бирата е виновна) не може да си спомни къде. Та нали иначе време—бол, заех се да помогна на човечеца...Така и не намерихме колата, въпреки спуканата гума на нашия Мерцедес Смарт. Живот, какво ли не ти предлага!

#интервю #гостучители #практика #ащангайога

6 преглеждания

Практика

Курсове

Цени

Събития

Абонирайте се днес, за да не пропуснете нищо ново

За нас

FAQ

Блог

Контакт

ИМАТЕ ВЪПРОСИ? ПИТАЙТЕ НИ

Ashtanga Yoga Bulgaria

гр. София

бул. "Сливница" 206

тел: 0876 582357

email: yogashala@abv.bg

  • Black Facebook Icon
  • Black Twitter Icon
  • Black Instagram Icon
  • Grey Flickr Icon
  • Grey Facebook Icon
  • Grey Twitter Icon
  • Grey Google+ Icon
  • Grey Instagram Icon

гр. София, бул. "Сливница" 206, 1-и етаж ; тел: + (359) 876 582357 ; email: yogashala@abv.bg