Имаме ли нужда от болката, за да сме мотивирани?


Много писатели и артисти казват, че вдъхновението и креативната им енергия идва от болката и страданието. Дори Дикенс е отбелязал, че „Щастието вреди на творчеството.“ (а може би беше някой друг..)


Всички имаме нужда от мотивация да правим нещо и в това няма нищо странно. Хората, идващи на йога - и аз включително – често идват с конкретна цел, да решат нещо, да се почувстват по-добре за едно или друго. Но щом искаме да сме „по-добре“, значи тръгваме от някъде, където не сме „добре“, където усещаме, че има нужда да се подобри, да се промени. Когато аз ходя при моя учител, търся най-вече вдъхновение - нещо, което с годините става все по-трудно да намираш, ако си сам.


Една от причините може би е, че практиката наистина води до онова, което наричаме „#спокойствие“ – едно неутрално отношение към всичко, което се случва. Няма лошо, нали това е целта. Но понякога се питам, а не е ли това спокойствие просто апатия? Не притъпява ли ежедневната #практика сетивата? Не те ли прави равнодушен? Къде е границата между спокойствието и равнодушието? И ако все пак практиката води до наистина онова йогистко спокойствие, то не става ли по-трудно да се практикува с такова отношение? Необходимо ли е да страдаме, да ни боли, нещо да ни мъчи, да сме неудовлетворени, че да имаме мотивация да практикуваме?


От личен опит знам, че ако успеем да останем в момента, самият момент и изживяването му си е достатъчна #мотивация. Самото внимание е достатъчна мотивация. И най-начинаещият, идващ на практика нещастен или с болезнено рамо, може да стигне до такова изживяване, ако обръща внимание на #постановката си (като например да постави коляното си над глезена), на инициацията на движенията (да тръгват от центъра, а не насилени от повърхностните мускули), на дрищи (усилието да задържи погледа в една точка)…Практиката ни предоставя толкова много неща, които да използваме като източник на мотивация. Започвайки с малко по-физическите неща като постановката, движенията, дишането, #дрищи стигаме до по-вътрешни неща като да усетим какво чувстваме, какво се случва в нас и как то се различава от онова, с което сме свикнали. Самото изживяване на практиката е мотивация, която овъррайдва другите мотивации, които може би сме имали преди това (като да станем гъвкави или да отслабнем).


А и не само по време на практика. Усещането за тонус в мускулите, за по-изправена стойка, за лекота в движенията и яснота на ума, съзнанието за добре свършена работа, които остават през целия ден след практика са достатъчни да ме накарат да заставам на постелката всеки ден, независимо колко уморена, недоспала или апатична се чувствам…


И все пак, може ли да стигнем до там без да изпитваме първоначално някакво неудовлетворение? Може би не. Все пак, рядкост е човек, преливащ от щастие да тръгне на #йога. Та самата йога е стъпила на разбирането, че основната мотивация за ВСИЧКИ човешки дейности е стремежът да се избегне болката. Именно болката, под каквато и форма да я изпитваме – реална физическа или болката от осъзнаването и приемането на това, което сме, – е най-силният драйв за всяко духовно търсене! Та нали липсата на смисъл (в живота), желанието за намиране на такъв, стремежа да се разбере, обясни, интегрира – всичко това е все вид неудовлетворение (#болка)!


Всички тези мотивации (включително желанието за по-добра физическа форма) могат да се нарекат страдание. #Патанджали ги нарича #клеши, онези 5 типични, архетипни бъгове в човешкото съзнание, които ни обричат на непрестанен цикъл от страдание и ни отделят от същинската ни природа, която е неутрална и незасегната от външни обстоятелства. Тези 5 клеши са незнанието кои сме (#Авидя), мисленето, че сме нещо специално и отделно от всичко останало (#Асмита, егото), #Рага (привързаността към неща, идеи, съждения, които са ни приятни), #Двеша(избягването, отричането, неприемането на неща, които са ни неприятни) и #Абхинивеша (страхът от смъртта и вкопчването в живота).


Сега, повечето от нас биха казали, че са щастливи, защото не са нещастни в общоприетия смисъл. Но фактът, че ИСКАМЕ нещо (било то да си качим краката зад главата, да стигнем до 3-а серия или да заслужим одобрението на някого) вече е вид болка, вид страдание. Желанията винаги водят до това, защото макар и удовлетворени, удоволствието е твърде кратковременно, твърде нестабилно и убягващо.


И най-странното е, че именно практиката ни води до състоянието на липса на желания – с други думи – липса на страдание. Именно вниманието към детайлите, към целия процес на практиката може да ни помогне да разпознаем болката и страданието в нас, а след това и да видим, че именно те подхранват търсенията ни, именно те са предизвикателството, което ни мотивира. И тъй като всяко страдание е временно и нетрайно толкова, колкото и фалшивото щастие, то също може да бъде прието и изживяно с нещо като неутралитет и спокойствие.

Практика

Курсове

Цени

Събития

Абонирайте се днес, за да не пропуснете нищо ново

За нас

FAQ

Блог

Контакт

ИМАТЕ ВЪПРОСИ? ПИТАЙТЕ НИ

Ashtanga Yoga Bulgaria

гр. София

бул. "Сливница" 206

тел: 0876 582357

email: yogashala@abv.bg

  • Black Facebook Icon
  • Black Twitter Icon
  • Black Instagram Icon
  • Grey Flickr Icon
  • Grey Facebook Icon
  • Grey Twitter Icon
  • Grey Google+ Icon
  • Grey Instagram Icon

гр. София, бул. "Сливница" 206, 1-и етаж ; тел: + (359) 876 582357 ; email: yogashala@abv.bg