БАЛАНСЪТ Е В РИСКА И ДРУГИ НЕЩА, КОИТО НЯМАТ НИЩО ОБЩО



Днес по време на практика имах малко трудности с тази смешна поза – Буджапидасана. О, никога съм нямала кой знае какъв проблем с нея, но с подути колена балансът е по-труден. Защото тази поза може и да изисква сила, но всъщност по-скоро предизвиква умението да балансираш, докато се движиш от една в друга позиция. Защото след като си овързал краката си около раменете, трябва и да се наведеш „с брадичка към земята“, а после и да се върнеш обратно.


В повечето дни – пийс ъф кейк, както се казва. Но ето че днес, вместо напред се шльопнах назад. Да, да, щом падам назад, значи не съм отишла достатъчно напред. Логично. Но защо в някои дни с лекота отивам напред, а в други като че ли задникът ми е натежал с три тона и ме държи назад?







Замислих се за баланса. Не само по време на практика и не само на ръце. Балансът като идея. Сетих се какво каза Дейвид Гариг на една от практиките с него: „Имай усещането, че ще паднеш“. С други думи, балансът май е на ръба на риска. Гениално!


Да. Ние често си мислим, че балансът се постига като правим всичко „правилно“ и премерено. Ще се храним правилно, ще пием правилно, ще постъпваме правилно и ще сме в баланс. С други думи, много често се въздържаме да направим нещо, което ни се иска (може би), за да не сгрешим. Прекалено сме предпазливи да не объркаме съвсем нещата и да развалим илюзорния си баланс. Но истината е, че няма баланс без известна доза риск.


За няколко дни се случиха много неща – много танци, „Лебедово езеро“ на лед и аз у дома с идеята да взема майка ми с мен в София. На пръв поглед – нищо общо между всичкото това. Че купонът си е купон –ясно, но мен приказката ми е за танците. Щото много балансиране си имаше там – в пируети, арабески и т.н. Риск? Колкото щеш (и с последствие счупен прозорец). И подути колене, които вече не издържат такова натоварване, явно.

О, за балета на лед едва ли има нужда да говоря. То всичко на лед си е риск, а и онова, което изумява е балансът, щото не е лесно да създаваш красота на такава небалансирана повърхност като леда. То и балета не на лед си е много баланс и много риск, камо ли на хлъзгав под!


Балансът изисква да стигнеш до ръба, в който а-ха и ще паднеш…Но има един момент, в който след като си стигнал дотам, няма връщане назад и единственото, което можеш да направиш е да останеш с усещането, да усетиш повърхността под краката си и да работиш с тази повърхност съзнателно. Дали балансираш на палци, на кънки или в живота, няма значение. Има един момент, в който си между пълния провал и пълната свобода.

Може да усетите този момент, когато стоите на един крак в Утита Хаста Падангущасана, например. (и да, в Буджапидасана). Същото е като да вървиш по въже, или когато танцувате, или карате колело по висок и тесен мост…


Спомням си преди много години, когато все още тичах ежедневно, винаги стигах до едно място в парка с тръба над канала и аз ежедневно предизвиквах себе си да мина по тръбата с риск да се пльосна в канала. Правех го, защото не исках да ме е страх. От нищо. Но страх имаше и причината никога да не падна в канала беше, че в този момент не мислех за риска. Краката ми са вече на тръбата, аз съм по средата и освен да усещам какво се случва под стъпалата ми, нямам друг избор. Не мисля, че ще падна, аз и тая пуста тръба ставаме едно, усещам я. И когато вече съм преминала на другия бряг, усещам се свободна. Истински свободна.


Когато в една ситуация има достатъчно агресия (самият риск) няма нужда да добавяме към нея като се съпротивляваме. В такива моменти ни помага оставянето изцяло на момента, усещането, осъзнаването. Страхът често ни кара да сме по-предпазливи, отколкото е необходимо: сковаваме се по средата на някоя тръба (над канал), стягаме мускулите и дърпаме в опити да се задържим на един крак, не смеем да отидем достатъчно напред, никога не се качваме на кънки, за да не паднем или изглеждаме смешни…


Никога не съм си представяла, че ще трябва да вземам майка ми с мен в София. Т.е. очевадно като всеки човек съм знаела, че все някога ще трябва да се грижа за родителите си, но някак-си точно такова сценарио ми е било доста фантастично. Не съм достатъчно зряла за това. Не съм достатъчно оправна, за да се справя. Не съм достатъчно финансово сигурна, нямам условия за такова нещо. Да, много хора вземат родителите си при себе си, за да се грижат за тях, но това са все хора, имащи семейство и нормален дом,


Ако се оставим мислите ни (и страховете) да ни управляват, никога няма да се качим на ледени кънки, на мотор, на ски, няма да танцуваме повече от пристъпване от крак на крак, няма да…


Във всички подобни моменти има момент на риск. Има момент, в който имаме избор и избираме да рискуваме, защото усещаме, че сме готови. Да, това може да е премерен риск и интелигентен избор да рискуваме, но си е все риск. Избираме да направим крачката напред, да се наведем, да се хвърлим, да поемем отговорност. В тези моменти времето спира, защото няма нищо друго освен дъха и тялото, движението. Няма нищо преди и след. Има този момент.


Рискът е навсякъде около нас и съществува в много форми. Освен очевадните рискове, дори даването и приемането на любов за някои може да е риск. За някои това е много по-голям риск от скачането с бънджи, например. Във всеки момент на риск обаче балансът е в намирането на усещането за момента, дишане и минаването от другата страна на страха. Във всеки риск има момент на баланс. И в баланса има много свобода и то в двете посоки.



40 преглеждания

Практика

Курсове

Цени

Събития

Абонирайте се днес, за да не пропуснете нищо ново

За нас

FAQ

Блог

Контакт

ИМАТЕ ВЪПРОСИ? ПИТАЙТЕ НИ

Ashtanga Yoga Bulgaria

гр. София

бул. "Сливница" 206

тел: 0876 582357

email: yogashala@abv.bg

  • Black Facebook Icon
  • Black Twitter Icon
  • Black Instagram Icon
  • Grey Flickr Icon
  • Grey Facebook Icon
  • Grey Twitter Icon
  • Grey Google+ Icon
  • Grey Instagram Icon

гр. София, бул. "Сливница" 206, 1-и етаж ; тел: + (359) 876 582357 ; email: yogashala@abv.bg