Ние всички практикуваме йога по различни причини. Започваме по една причина, после причините може да се променят, но за всеки те с различни. Това, което е общото е винаги желанието за някаква промяна, осъзнато или не.

Тапас е санскритска дума, която означава буквално „горя, изгарям, карам да гори, изчиствам с огън…“ в „Йога сутрите“ тапас е споменат като част от нияма и онова, което Патанджали нарича „крия йога“. Тапас е необходим елемент за йога и означава съзнателно да избираме да вършим трудна, но полезна работа. И макар понякога практиките ни наистина да създават много топлина, в „#Йога сутрите“ тапас е по-скоро метафора за менталният огън, страстта, целенасочеността, постоянството, онзи вътрешен огън, който се създава и е необходим да се прави нещо, от което има полза, но едва ли е лесно.

С други думи, тапас – поне както е изложен в сутрите – са трудностите, необходими да превключим фокуса си от удобното, от онова по навик и без много осъзнатост към онова, което наистина има смисъл и полза за нас.

Тапас е от толкова огромно значение, че #Патанджали го споменава първи в първата сутра на главата за практиката (#Садхана пада):


2.1: tapah svadhyaya ishvarapranidhana kriya yogah

Тапас, #свадхяя и ишвара-пранидхана съставят крия йога.

Не толкова буквално, сутрата казва, че йога практиката изисква много страст и желание да се поемат предизвикателства, да се учи сериозно и да се подредят всичките ни действия и мисли с истинското ни аз.

За голяма част от нас, съвременните практикуващи, йога е предимно асана. Но изпълнението на толкова много асани е нещо сравнително ново, започнало от преди малко повече от стотина години.
Това не значи, че асана-ориентираните практики са нещо лошо или че това не са същите практики, описани в „Йога сутрите“. И най-натоварената физическа асана практика може да е автентична и ефективна като всичко друго, защото сутрите казват, че пътят на всеки е уникален и онова, което работи за един, може да не дава резултати при друг.

Днес повечето хора са привлечени от по-физическата йога. За някои дори само асана е йога. Но и това не е лошо по принцип, нито е неестествено. Желанието за по-добро физическо състояние или дори физическо съвършенство не е неестествено, а и дори в сутрите се казва, че тапас води до пълно усъвършенстване на физическите сили и умения, и пълно изчистване отвътре.

2.43: kaya indriya siddhih ashuddhi kshayat tapasah.

Тапас може да е всичко, стига да ни дава голямо предизвикателство. В този смисъл, физическата практика също е тапас, дори може би повече от някои други практики. Въпросът е, дали изпълняваме физическата си практика по начин, по който тя си свършва работата?
Ако сме избрали асана-практиката като тапас, това означава на първо място, че асана-практиката не може да е лесна. Нямам предвид асана да е трудна до степен на неизпълнимост или риск от травми, но лесна? Нямам предвид асана да е трудна и като сложни, по-напреднали пози. Трудността в асана далеч не е само от мускулните действия и умения, които се изискват и които може да не са развити у практикуващия. Това са повърхностни неща, които се изграждат с времето и наистина всеки би могъл да ги натренира, ако практикува редовно. Но самото редовно практикуване е трудно. Да включим ежедневна асана практика в режима си не е по силите на всеки. И то, ако самата практика изисква усилия, пот, старание.

Но още по-голямото предизвикателство е от друго естество – макар да има физически елемент, предизвикателството е и доста ментално, защото засяга КАК да правим нещата така, че една практика, използваща и ориентирана към тялото, да бъде практика за ума? И как това да стане, развивайки оптимално физическите качества на тялото?

Нека вземем един пример – Уттита Хаста Падангущасана, позата, в която стоим на един крак и държим другия изпънат пред нас. Докъде е оптимално да повдигаме крака, за да практикуваме асана като тапас? Откъде натам губим йога и практиката става фитнес?От гледна точка както на функционалност, така и на начините, по които работи нервната система, всяка поза би трябвало да се изпълнява дотам, докъдето може да се изпълни без външна помощ.

Тази идея влиза и в понятието „#виняса“ като най-прекия (и фокусиран) път от точка А до точка В. (Дейвид Робсън обяснява същото). Тръгвайки от една стабилна точка А, трябва да стигнеш до друга стабилна точка В, но по пътя винаги има един момент, в който ако продължиш по-нататък, ще развалиш стабилността. Тук под #стабилност имам предвид както реалният баланс, така и подредбата на тялото в позата, така и стабилният фокус и дишане във всеки етап от пътя.

Та, ако стоите прави и започнете да повдигате единия си крак нагоре, ще стигнете до момент, в който няма да можете да повдигнете по-нагоре без или да сгънете опорния си крак в коляното или да се изгърбите като избутате и килнете таза назад – т.е. повдигащият се крак няма да може да се повдигне повече само със собствената си сила. Или ще дърпате с ръката си да го повдигнете. Или ще се изкривите някак-си. Всеки, опитвал тази асана, знае за какво говоря.
Та, мнозина избират да продължат да повдигат крака си, независимо че отдавна са се изкривили. Разбира се, това не е нищо фатално, нито човекът е лош, но в този момент практиката е престанала да бъде тапас. Тапас би било, ако в горния сценарий, изберем да повдигнем крака си само дотам, докъдето няма нужда да дърпаме и да се изкривяваме. Само дотам, докъдето можем да повдигнем без да движим каквото и да било друго.Всяка поза е такова предизвикателство. Всяка поза постоянно съдържа в себе си много такива предизвикателства.

От гледна точка на нервната система, всяко едно усилие – и физическо – отключва реакцията „бягай или се бий“, защото дори когато това усилие е желано и може би приятно, самата нервна система задейства симпатикови механизми за справяне с предизвикателството. Разбира се, има начини да се справим с предизвикателствата и без тези нежелателни стрес-ориентирани реакции и това е целта.

За да работим по този без-стресов начин, който ще направи практиката ни повече тапас, отколкото фитнес, се иска фокус. Няма да стане, ако не сме внимателни. Т.е. такъв режим на работа изисква изцяло да насочим ума си към онова, което извършваме в момента. И това е много трудно. Трудното е, че освен всичко друго, къде да спрем и да останем зависи от физическите ни дадености и способности в момента, а това не винаги ни харесва. Но именно това ще превърне практиката от физическа тренировка в йога (тапас) практика, чийто ефект ще е толкова за ума, колкото и за физиката.

Когато имаме волята да спрем дотам, докъдето позволява тялото и да работим там, ние се сблъскваме с онова, което ни ограничава и именно това е, което трябва да премахнем (очевадно). Дали ще спрем ние или ще ни спре учителят, нещата опират до същите неща – да сме готови да приемем каквото е и да работим там. Така че, няма какво да се сърдим или роптаем, когато ни кажат „Спри дотук“ или “Направи това по друг начин”. Това е #тапас, а не заяждане от страна на учителя. Това е просто онова, над което трябва да поработим; това е слабото ни място.

Ако се подходи по този начин, практиката става достъпна за абсолютно всеки. Няма значение каква форма или дълбочина ще заеме тялото му. Всеки обработва и реагира на предизвикателствата по свой уникален начин. Същината е да се намери най-адекватната форма за този момент, да се остане там и да се наблюдава целия умствен боклук, които това предизвикателство ще предизвика (хаха, дори тавтологията подсказва, че нещата, които правим предизвикват мисли и емоции в нас…). Ако се вслушваме в този умствен брътвеж в тези моменти ще можем и да отсеем кои от начините ни на мислене ни помагат и са продуктивни и кои ни завличат още по-надълбоко в блатото.

На #практика обаче, повечето от нас избират да не слушат тялото си, да не се съобразяват с него и да напъват според желанията, амбициите и егото си. Това превръща практиката във фитнес. Работейки според възможностите си в момента, преместваме фокуса от формата като такава върху самата работа. С постоянство, резултатът става все по-малко важен, докато изцяло спре да ни интересува.

Формите, които тялото създава, докато изпълнява #асани, изобщо не са практиката. Тялото е само материалът, средството да стигнем свобода от собствените си ограничения – както физически, така и умствени. Самите асани и форми нямат никакво значение. Те оживяват, когато ние вложим себе си в тях.

Какво точно влагаме в тях? С какво ги запълваме? Вгледайте се. И после повторете утре.


Irina B.

Ирина практикува Ащанга йога от 2003 г и преподава от 2005. Пръв учител й е Дейвид Свенсън, при който Ирина изкарва и първият си курс за Ащанга йога учители. От 6 години Ирина учи с Дейвид Робсън и Йелена Весич. Ирина е завършила Спортна педагогика в НСА "Васил Левски" и специализира Функционална анатомия и кинезиология. Ирина е Yoga Alliance Master Teacher (500+hrs) и е основател на Ащанга Йога България (бивша Българска Ащанга Йога Академия), в която се обучават бъдещи Ащанга йога учители. Ирина е водещият учител в курсовете за учители, разработва нови курсове за продължаващо обучение и е автор на няколко книги за йога.

bg_BG