Последните няколко години оставам с впечатлението, че голяма част от идващите в шалата ученици вече правят много повече, отколкото би трябвало. “Би трябвало” в случая е колкото е адекватно за тях самите. Разбира се, казвам им го, като им посочвам позите, които не са достатъчно добре разбрани, усетени и интегрирани.

В повечето случаи им казвам да спрат дотам. Някои от тези ученици са благодарни и следват указанията ми. Но болшинството изобщо не са доволни. За един учител по Ащанга е много важно да може да спре ученика си така, че той да не усети, че го ограничават или нещо му отнемат. Защото, хайде сега, ако си свикнал да бичиш 1-а, че и 2-а серия, но те спрат още в средата на 1-а, защото я изпълняваш немарливо, това си е удар по егото.

Истината обаче е, че когато те спрат, (добрите) учители не ти вземат нищо, а ти дават. Дават ти информация върху какво трябва да поработиш повече. Често разправям случаите, в които Дейвид (Робсън) ме е карал да спра до някъде и да не продължавам. Единият път беше още в Навасана и не защото не можех нещо, а защото бях решила да я прескоча. Какъв ужас, ще кажете, да прескочиш поза, и то Навасана! За оправдание ще кажа, че безумно ме боляха коленете и задържането на краката във въздуха прекалено стресираше връзките на коленете ми. Реших, че един ден ще оцелея и без Навасана. Но не би. Когато дойде при мен и изслуша аргументите ми, Дейвид каза : “Или правиш Навасана и продължаваш, или щом те болят коленете и не можеш да я направиш, спри тук.” Това си беше за този ден.

По време на същия и престой с него ме спря и от Втора серия, която аз в къщи вече изучавах. Каза ми, че “имам още дисбаланси, които е добре да се оправят”, преди да се впусна във Втора серия. По мое мнение имаше още много ученици с доста повече дисбаланси от моите, на които обаче им беше разрешено да правят и 2-а, а на някои и 3-а серия. Какъв е смисълът на всичко това? Отне ми доста мислене, анализ и смирение, за да стигна до изводите, които споделям с вас.

Когато Дейвид ме спира (без значение къде), той не ми отнема всички онези пози, които си правя редовно у дома. Аз все още си ги имам и си ги практикувам. Просто Втора серия нямаше явно да я практикувам, докато съм с него и той не ми позволи. Самата идея някой да “ти позволи” да правиш нещо, което ти си мислиш, че можеш, може би вбесява вече някои от вас, но нали отиваме да учим с някого за да научим нещо, а не да си правим каквото искаме или си мислим, че можем? В края на краищата, всички сме склонни към самозаблуди; егото е майстор на самозаблудите.

Не, Дейвид нищо не ми отнемаше като ме спираше. Точно обратното: той ми даваше и ми даваше най-ценното, което един учител може да даде на ученика си. Като ме спираше, той ми показваше слабите ми места и ме приканваше да им обърна внимание. За мое добро. В същото време, той ме учеше на смирение и приемане. Пак за мое добро.

На други места ми е показвал как би трябвало да се усеща някоя асана, която аз (уж) правя от 10 години, но едва с него усещах за първи път. Минали са няколко години от тези моменти, и аз съм благодарна за тях. Виждам резултатите, които може би нямаше да са същите без “спри дотук”.

След като осъзнах тези неща, вече ми е по-лесно да спирам учениците си. Ако те са отворени към такава работа с мен, много бързо виждам резултатите. И аз, а и те самите усещат как позата, на която съм ги спряла започва да се променя.

Жалко, че не са много готовите да учат по този начин. Реалността е, че повечето се тръшват и не се връщат, решавайки да отидат там, където никой няма да ги спира и ще си правят каквото искат. Жалко е, защото по този начин те пропускат да разберат същината на метода Ащанга, а и да получат нещо много ценно за самите тях.

Разбира се, знам и за учители, които могат да доведат това със спирането до крайност и се вманиачават в стремежа към съвършенство, което е непостижимо. Иска се много опит, разбиране и състрадание да се намери точната мярка. Ако бъдем прекалено взискателни и негъвкави, това ще вреди точно толкова, колкото и да сме много либерални.

Всеки ученик е индивидуалност и всеки ученик има своите граници, своите възможности за различни движения. Когато мен ме спираха, като всеки нормален човек се оглеждах и сравнявах. Естествено имаше хора, които не ги спираха там, където мен, макар че не правеха същите пози по-добре. Някои дори ги правеха доста по-зле.

Спирането на ученика в някоя поза в Ащанга не е за да натъпчем всички в някакъв стандарт, а за да дадем време на всеки да развие своя собствен потенциал за тази поза или вид движение и то по начин, който няма да му навреди. Затова има различни стандарти за всеки ученик. Например, Маричи Д ще е много различна за един по-възрастен човек с дискова херния или операции на коляното и за един млад човек, който само е негъвкав. Познайте кого ще спрат. Да, най-вероятно именно младия, който ще трябва да поработи, за да се отвори и огъвкави достатъчно, докато другият по-възрастен човек може и да мине нататък и без да си е хванал ръцете или дори да е направил полу-Лотос. Този по-възрастен човек може и никога да не направи тези неща, но няма нужда да бъде наказван заради възрастта си или травмите си, докато при младия здрав, но скован човек, всичко е време на упорита работа. Потенциалът на двамата (за Маричи Д) е различен.

Но се иска много разбиране, анализ и тънък усет от страна на учителя, за да работи по този начин. Това е същината на метода, неговата есенция. Когато се обсъждат различни Ащанга учители, често можете да чуете, че някой дава “страхотни аджъстмънти”, например. Да, това често е част от визитката на Ащанга учителите, защото все пак Ащанга използва физически асистенции и всички много обичаме да ни “аджъстват”. Няма лошо. Наистина си е кеф.

Както е кеф и да отидеш на обучение с някой старши учител и да се върнеш в къщи с няколко нови пози, които ти е позволил да правиш. Да, има учители, които без да познават добре ученика му дават нови пози, защото така популярността им расте. Всичко това гали егото.

Има и учители, които плават като в свои води в анатомията и физиологията и дават прекрасни семинари по анатомия и физиология (добре де, и аз съм от тях).

В нищо от тези неща няма нищо лошо. Стига те да не се превърнат в основен фокус за учителя дотолкова, че да се забрави същината на метода. Много е лесно да се загуби перспективата за това каква всъщност е целта на практиката. Да получиш добър аджъстмънт може да е много променящо. Всъщност, едва ли бихме могли без физическите асистенции, защото именно те често отключват процеса на промяна. В края на краищата, ако поне веднъж не ми бяха помогнали в Маричи Д физически, трудно щях да усетя какво ми куца, че да не ми се получава. Физическите асистенции дават на мозъка органична информация какво би трябвало да се усеща и как да се постигне то, за да можем след това да влагаме усилията си в тази посока, когато работим сами. Но опитните учители дават минимум асистенции, само толкова, колкото е необходимо да се отключи усещането на ученика. Оттам всеки трябва да си свърши работата сам. Този подход дава най-много резултат, защото с времето наистина развива и разбирането, и силата, и контрола на ученика. Многото аджъстмънти, от друга страна, отнемат силата от ученика и я дават на учителя. Учениците стават зависими от учителя си, зависими от тези “страхотни нагласяния”, за да се чувстват добре.

Разбира се, това прави такива учители популярни и търсени. Но добрите учители помнят, че мисията им е да направят ученика независим. Да може да разчита на себе си. Това е йога. Познаването на анатомията и физиологията също е много важно. Но колкото и да е важно, то не може да замени работата, която трябва да се свърши, за да се “отвори” един човек.

Йога е изцяло практическа дисциплина. Жалко, че много практикуващи, че и учители се скъсват да ходят по различни семинари (няма лошо, дай Боже всекиму), но си мислят, че само с това ще знаят. Не. В крайна сметка, ако я няма работата на постелката с един и същ учител за дълго време, кой знае какво няма да се случи.

Има и много Ащанга учители, които тепърва започват, нямат опит, а може би и никога не са го имали (не са практикували самите те с учител дълго време). У нас повечето са такива…Те си развиват тяхна много либерална интерпретация на Ащанга йога. Обикновено такива учители не водят Майсор практики, имат водени класове, в които се правят много пози от всички без значение дали са адекватни или не. Целта е да стане добра тренировка. Резултатът обикновено е никаква интеграция, много болка и травми. Резултатът е, че такива учители задълбочават авидя на учениците си и това е най-малкото неетично.

Това е много грозна интерпретация на метода, нямаща много общо с традиционната Ащанга. Винаги съм казвала, че Ащанга е много честна практика. Нейната цел е да ни покаже на нас самите колко струваме, къде сме заседнали в собствените си акита, какво ни пречи, какво трябва да правим, къде сме изобщо. Без тази честност със самите себе си няма никаква йога. Без тази честност ще си тънем в авидя.

Нашите блокажи се проявяват на много нива—и физически, и емоционално, и енергийно, и ментално. Спирането в дадена поза всъщност ни посочва някои от тези блокажи и това е моментът, в който се залавяме за работа да изчистим тези неща. По този начин предизвикваме промените и по този начин практиката ни трансформира—и физически, и ментално, и като хора.

Най-добрите Ащанга учители са онези, които ни показват къде сме блокирали и къде има нужда да спрем и да му обърнем внимание. Най-добрите учители няма всеки ден да ни засипват с аджъстмънти или да ни дават често нови пози. На-добрите учители ще ни спрат, ще ни посочат плевела и ще ни оставят сами да го изкореним. За да станем силни. За да се научим да го правим.

И това е най-красивото на Ащанга метода.

П.С. Огромни благодарности на Дейвид Робсън, с който работя вече години. Не бих разбрала много неща и не бих била способна да ги предавам нататък без неговите “спри тук”. Знам, че ще има още много такива. Очаквам ги с нетърпение!


Irina B.

Ирина практикува Ащанга йога от 2003 г и преподава от 2005. Пръв учител й е Дейвид Свенсън, при който Ирина изкарва и първият си курс за Ащанга йога учители. От 6 години Ирина учи с Дейвид Робсън и Йелена Весич. Ирина е завършила Спортна педагогика в НСА "Васил Левски" и специализира Функционална анатомия и кинезиология. Ирина е Yoga Alliance Master Teacher (500+hrs) и е основател на Ащанга Йога България (бивша Българска Ащанга Йога Академия), в която се обучават бъдещи Ащанга йога учители. Ирина е водещият учител в курсовете за учители, разработва нови курсове за продължаващо обучение и е автор на няколко книги за йога.

bg_BG