Плиснал в миг…
Дъжд заваля…А аз вървя и си мисля как като нищо може да ме удари мълния. Дори се МОЛЯ да ме удари мълния и си мисля какво ли е усещането, когато те удари мълния. Ще видя ли живота си като на забързана кинолента? Не че ще има какво толкова да видя, ама ме тревожи мисълта дали все пак ще го видя…
После, т.нар. инстинкт за самосъхранение си казва думата и си думам, о не, няма да е днес…не и днес. Днес беше почивният ми ден. Но въпреки това, викнаха ме на т.нар. работа. А и плочки лепих. Не съм, дето се вика, ПОЧИВАЛА. Така че, моята смърт някак-си не се вписва в този сценарий. Така де, трябваше да съм си у дома, да правя някакви си там домашни работи, но всъщност бях на работа. Не че протестирам, щото работа означава пари, които ми трябват и то много. Кредити, заеми…а и да гладувам съм се разучила.
Но вървейки под дъжда и напявайки си “I sing in the rain….” не успявам да довърша рефрена, щото „I’m happy again”…нещо ми убягва..Не ми се обръща езика, дето му викат, да го кажа.
Не бе, да бе, не че ми се е дооплаквало. Просто вървя в дъжда, гледам гръмотевиците и си мисля, че ако сега ме удари една мълния, (което хич не е фантазия, а реалност, която може да споходи кого ли не), поне ще съм в една от любимите си рокли. Добре де, не нося често неща като рокли, поли, фусти…но като ме тресне светкавицата, ще изглеждам добре.Ха! То това с доброто изглеждане също е под въпрос, но въпрос на гледна точка….
Кефя си се, с други думи. Кефя се, че най-сетне Онзи, отгоре му се плачи. Щото на мен, тук долу, постоянно ми се плачи, та май му е време и на Онзи да посъстрадава, дето се вика. Нали това Му е работата? Да, щото засетите малко късно домати искат влага, а аз не мога да я осигуря толкова лесно…15-ина кофи с вода преди светът да се е събудил е максимумът, който ми е по силите…Ма, т‘ва няма значение. Флора, се нещо ще й свърши работа…Па и не съм седнала да досаждам, заради доматите…
Та, вървя под мълниите, кефя се на хладината, дори си мисля, че като не мога да съм на море, те ти вода! Почти се потопих до гуша във вода, ха да заплувам…Обичам да плувам!
И ето моето прозрение.
Казах си, че е чудесно, ако умра СЕГА. Щото, обичам водата, морето…Страх ме е иначе…от онзи момент, дет’ шъ трябва да кажа: “Good bye!” на всичко, което ме кефи. Ми страх ме е и то – бррррр…Та, ако стане сега…а съм облечена добре… Ако ме порази мълния СЕГА, ще ме открият в не най-лошия ми вид…
Но това не е нищо, щото аз така си мисля всеки ден..Ей-сега ако нещо се случи, ще ми видят мръсните гащи…Или ще открият трохи от чипс в чантата ми…Или няма да съм си измила зъбите…или няма да съм си написала завещанието. Или точно сутиенът, който ми дава онова, което всички мъже (поне в моя живот) искат, е скъсан…или на пране…Или…
После си казах, о не, днес не е ден за умиране, щото лудата ми майка ме чака и няма друг, на кого да разчита…Т.е., няма как да умра преди да я изпратя, а тя си има доста…живот пред себе си. Не, няма как да умра днес, колкото и милостиво да ми изглежда, а тя да остане сама в нейния ад под небето. Ад, за който аз нищо не мога да сторя, но който не става по-малко ад, заради моята безпомощност…
И така, мисълта, че няма как да умра точно днес, щото и други някъде ме чакат и щото нали по дяволите, за к‘во всъщност живеем…
Но, ей-така окрилена от плисналата небесна благодат, само след броени минути се озовавам пред т.нар. МОЙ вход, МОЯ врата и влизам в МОЯТА реалност…
И да, да беше ме ударила мълнията, все пак. Щях поне да съм хубава…П.С. И да, ще публикувам това когато е написано. А не каквото там препоръчват соц-медиите. Ако ще никой да не го чете. все ми е тая. Щото, дъждът свърши и облекчението, което донесе – също…
И адът също си е индивидуален. Всеки трябва да мине през него сам.
Good luck!
