За Кино, семинара и ученето
Кино е звезда, световно известна Ащанги, която оже да сложи в задния си джоб кой да е мъж… Но Кино е и страхотен учител. Което лично мен ме изненада много приятно…
Няма да лъжа, че съм мечтала да отида на семинар с Кино. Не съм. Малко нямам доверие на такива звезди, които като че ли са обсебили интернет пространството. Отидох обаче, защото вярвам, че като дойде учител “близо до нас”, трябва да се възползваме от тази възможност. не идват учители от такава класа често към нашия Балкански район…
Наистина, за първи път срещнах Кино и въпреки опасенията ми, че всичко ще е пре-режисирано и прекалено в медиен стил, още от първите й думи разбрах, че не съм сгрешила. Разбрах, че си заслужава славата и че аз заслужавам да съм там. Сума ти народ се беше стекъл за семинара – над 100 души, от които – ще избързам да се похваля – аз, моя милост, MOI, единствено спечели новата Liforce постелка на Кино!
Но не за това ми е приказката… Всичките семинари (по 2 на ден) се въртяха около това как да намерим сила в практиката и опора в тазовото дъно – малко мистичната Мулабанда, от която в Ащанга като че ли зависи всичко. И да, наистина, по начина, по който Кино обясни с много хумор Мулабанда и неволите на всеки, тръгнал да я търси, наистина като че ли нова чувствителност се събуди там…е там де, долу, където е бандата. Кино говори честно, без превземки, така че ти става ясно. Оттам, имаше много време във въртене на рамена, повдигане на гърдите и създаване на пространство в тялото, изпъстрено с много смях, упражнения и практика. Семинар като семинар – информативен, полезен, вдъхновяващ.
По-важни за мен обаче бяха няколко неща…Ето ги: Да не се оставяме да си повярваме прекалено много. При продължителна практика този капан е на всяка крачка. Решаваме, че много знаем, че щом можем това-онова, много сме напреднали…А бе, ставаме си малко самонадеяни…Забравяме да поддържаме огъня, който захранва практиката…Самата Кино сподели как докато се пънела в трудна поза от Трета серия, чувала Гуруджи – Шри Паттабхи Джойс – да повтаря една и съща инструкция неколкократно и си мислела “А бе, тези хора защо не го слушат?”, докато той извикал “Кино” и тя разбрала, че става дума за нея…Смяхме се на този епизод, но наистина с кого не се е случвало?
Всички живеем в главите си и не слушаме понякога…И аз съм имала подобни смущаващи ситуации, а заставайки от другата страна – като учител – се сблъсквам с това отношение в моите ученици постоянно. Но за да вървим напред е необходимо да сме нащрек, да влагаме свежи усилия във всяко едно движение, във всеки един дъх и НИКОГА да не си помисляме, че вече знаем…Което си е предизвикателство. Но това пък е необходимо за следващото, което научих.Никога да не оставам там, където ми е комфортно.
Да, без мотивацията и смирението, едва ли бих се повдигнала така добре в Урдва Данурасана или Стойка на ръце. Но идеята не е да ГО направиш и после да си висиш където си, а – както казва Кино – “Ако си започнал да мислиш какво ще ядеш на вечеря, време е да прогресираш!” И да, пак казано на място. Всички рано или късно си изграждаме рутина, с която си живуркаме комфортно. Дори успяваме и практиката да си направим удобна, без много зор…Но това приспива, а за прогрес и дума не може да става.
Затова, засега, всеки ден правя по нещо, “в което да се проваля” (пак думи на Кино), нещо, което е голямо предизвикателство за мен (не само на постелката)….И знаете ли, чувствам се много по-добре със себе си.
Намерете си учител, който да вярва във Вас и е склонен да Ви предизвиква, и се появявайте за практика всеки ден! Не измервайте прогреса си с броя пози, които можете! Забравете как изглеждате в тази или онази поза, просто я правете…
Посланията бяха много, вдъхновението – като глътка чист въздух след тежката, изнурителна година… Бих искала и Кино да дойде в България някой ден, но дорасли ли сме?
Но това е друга тема….
