За Ащанга йога, свободата и други…
Интервю с Йелена Весич
Тема на интервюто—любимата: Ащанга йога. Срещу мен: Йелена Весич, съпруга и асистент на Дейвид Робсън. Бивша балерина, избягала от военна Босна, за да открие нов живот, Ащанга йога и своя учител Дейвид Робсън в Торонто, Канада. Като на филм.
Въпрос: Какво е Ащанга йога за теб?Йелена: Асана практиката ми напомня да оставям в тялото си. На първо място, тя ме учи да уважавам тялото си. Много ми е лесно да се само-критикувам и да откривам онова, което не ми е наред. Виждам грешките си и слабите си места преди да видя силните си страни. Ежедневната практика обаче слага край на такова поведение. Всъщност, практиката ме принуждава да се справя с този негативизъм. Тя ме кара да съм по-мека, да се предам, да съм по-смирена. Ежедневната практика ме кара да ценя тялото си. Да, пак има критика, съдене и гадни неща, които да си мисля, но все пак има и приемане, одобрение и дори понякога—възхищение. Ащанга не ми позволява да избягвам онова, което не ми харесва. В началото ни карат да правим трудни, некомфортни асани, които не ни е отдават с лекота. За мен, например, чувства на отвращение се появяват, когато трябва да правя пози с усукване или навеждане назад. По природа не съм добра в тези неща и като цяло не ми е приятно да ги правя. Но благодарение на Ащанга, аз трябва да се изправя лице в лице с отвращението си и дискомфорта, свързан с тези пози. И това, макар че е трудно, е много трансформиращо. И освобождаващо! Има свобода в невъзможността да избираш. Да, звучи противоречиво: как така липсата на избор да води до свобода? Но това ме кара да изживявам действителността такава, каквато е, а не такава, каквато ми се иска да бъде. С други думи, аз съм свободна да чувствам онова, което дойде. Чувствата на отвращение идват и не можеш да ги избегнеш по никакъв начин. Трябва да ги приема, да остана с тях, да ги наблюдавам, да ги опозная и постепенно да се сприятеля с тях. Докато “се мъча” в асана, аз се научавам да приемам този дискомфорт, физически и психически, и да не реагирам по навик. Избрах тази практика, защото тя ме отвежда до моите граници, моят предел на възможностите ми. Това е различно всеки ден, във всеки момент. Понякога, пределът ми не е физически. Понякога това е гняв, понякога тъга, и да, понякога само-съжаление. И има дни, когато дори заставането на постелката е стрес за мен, натоварва ме, плаши ме. Да практикуваш всеки ден не е лесно, нито е нещо УАУ. Сложно е, понякога ти идва в повече. Но все пак го правя, защото цялата работа и усилия ме учат, отново и отново, да съм търпелива със себе си, да се обичам, дори когато се провалям. И това си заслужава всички усилия и жертви.
Въпрос: Кажи ни нещо за учителите си?
Йелена: Мой учител е Дейвид Робсън. Той също ми е съпруг. Нормално е, че взаимоотношенията и учител-ученик са се променили в годините. Днес ми е много по-лесно да му се ядосам и да бъда “лош” ученик. Много по-често ми се налага да се извинявам, а аз не обичам това. Но се уча. Късметлийка съм, че Дейвид ми е учител. Той ме кара да опитвам, дори когато не искам. Дейвид знае най-добре от всички как да ми помогне да спра да се съмнявам в себе си, как да не съм такава перфекционистка—все неща, които изобщо не са конструктивни. Той знае как да ме накара да се оставя, да се доверя и да намеря онази по-дълбока в мен сила. Най-ценното всъщност е, че той ме кара да се чувствам отговорна пред себе си и Садханатами. Лесно е да се практикува, когато всички в живота ти върви добре или се чувстваш супер мотивиран и вдъхновен. Но ако практикуваш каквато и да е духовна практика достатъчно дълго, ще откриеш че това е борба. Онова, което ме кара да продължавам когато ми е скучно, досадно, когато съм слаба или объркана, е учителят ми и неговата вяра в мен. В Майсор съм била веднъж. През януари 2017, учих със Сарасвати, дъщерята на Шри Паттабхи Джойс. Беше невероятно да съм в присъствието на такава силна и обичлива жена. Веднъж паднах по стълбите в хотела и си ударих опашката доста лошо. Трябваше да се въздържа от практика няколко дни и когато най-сетне се върнах в шалата, не можех да правя нищо, освен позите от стоеж. Доста приземяващо приключение, да го кажа меко. Но след първоначалния гняв и фрустрация, приех ситуацията и видях урока в нея. Тогава започнах да уважавам тялото си за способността му да се движи, въпреки травмата. Спомням си и че се чувствах изключително благодарна, че имам тази практика—че тя ми дава сила и поддържа силата ми. Сега, всеки път, когато имам “лош” ден или нещо не ми се получава и започна да се ядосвам, си припомням да бъда благодарна за тва здраво и силно тяло което имам.
Въпрос: Има ли каузи, които подкрепяш?
Йелена: Аз съм веганка заради животните. Откакто се помня не обичам да ям месо, защото някак-си не го усещам за правилно. Родителите ми наистина имаха трудности с мен като дете, защото отказвах да ям месо. Имах си стратегия как да го ям—обирах месото от чинията си, събирах го в устата си и после бягах до тоалетната да го изплюя или се преструвах, че ми се повръща на масата. С времето станах вегетарианка, а после и веган.
Преди година, Дейвид ме изненада с едно спасено куче, защото моето—Беба- почина. Той ми каза, че ми е необходима утеха и така Бокси (накратко от Боксун, означаващо “късметлийка”) влезе в живота ни. Тя е спасена от Корейските ферми за месо, които са ужасяващи като всяка една друга ферма за месо. Обсебена съм от кучета. За да съм честна, мисля, че те са моята йога. Или поне разбирам какво е йога, когато съм в компанията на кучета. Аз постоянно търся и попадам на кучета—по улиците на Босна, в Тайланд, в Индия. И сега като имаме Бокси, имам двойна причина да се хваля—веганка съм със спасено от Корейските ферми куче!
Въпрос: Как създаваш живота, който искаш?
Йелена: На теория е много просто—слушай сърцето си. Но на практика изобщо не е лесно. От пит знам, че да си изградиш живота, който искаш не винаги е приятно. Трябва да си готов да рискуваш, да се устремиш към това, което искаш, независимо какво е “това”, което искаш. Може да стане доста сложно, хаотично, объркано. Това е много емоционална работа. Трябва да си зададеш неудобни въпроси, да се опознаеш, да слушаш интуицията си. Но много често толкова много ни е страх от онова, което вътрешният глас ни казва, че правим всичко възможно да го погребем надълбоко и да не го чуваме. Но, това не помага за дълго.Отново и отново, животът ме учи, че не можеш да игнорираш и потискаш своята истина. Рано или късно, тя пак изплува на повърхността, колкото и да искаш да я потиснеш. Рано или късно ти се налага да последваш сърцето си. Не винаги е лесно и изисква много смелост.
Въпрос: Сподели ни нещо, което не знаем за теб, нещо, което да ни изненада?
Йелена: Отказах се. Моята психотерапевтка ми каза: “Може би това е най-доброто нещо, което си направила за себе си”. В началото не й повярвах. Но веднъж щом събрах куража да се откажа, което ми отне 2 години, осъзнах колко е била права. Напуснах университета след четири години къртовски труд и това не беше признак на слабост или провал. Както казва Брене Браун, това бях аз, изключително смела. И това ме направи много щастлива. Освен това, имам целулит. Пристрастена съм към сладки неща, особено шоколад. И не ме е страх да плача на постелката!
Интервю на Supersoul Yoga
Снимки: Sandra DB, Sanjin Kastelan
